Ако знаехте, че ваши фотоси ще отидат на изложба – какво бихте снимали?

Помислете си за това сега, докато четете тези редове и може би ще стигнете до интересни изводи за себе си.

Мисълта, че това, което снимаме показва какви си ме преследва след една изложба (Не)видими. Идеята е, че студенти от курс по фотография отиват при три т.нар. „невидими“ групи хора и престояват 5 дни с тях.

Става дума за възрастни хора на изкуството и културата от дом за ветерани, деца лишени от родителска грижа и деца с нарушения в развитието.

Не харесвам тези „политически коректни“ наименования, но понякога си мисля, че те пазят донякъде самочувствието на хората. Студентите готвят своите фотоси за изложбата, за да направят тези хора видими. Но през тези пет дни се случва и нещо друго – обучават ги на свой ред на снимат и фотосите на невидимите също влизат в изложбата.

Това е проект за социална промяна, но и в нея има и много психология. Затова ми стана интересно какво са снимали хората от различните възрасти в три различни „дома“.

Оказа се, че децата, лишени от родителски грижи са снимали главно сгради, гледки, природа. В техните фотографии отсъстват хората, защото и отношенията им с хората отсъстват. По-малките деца, с различен вид нарушения в развитието, са снимали детайли от своя детски свят. Любимата картинка в книжката във важен детайл, свещички, рисунка, краче…

Това, към което детският поглед се залепя и открива чудото. Ветераните от дома за култура и изкуство са снимали … най-вече селфита!

Забавлението явно е кипяло, но е и отразило красотата на възрастта с най-сложните линии, които животът е изписал на лицата.

Загнезди ми се тази мисъл със селфитата на старите хора. Толкова много селфи мания има по света и от толкова различен тип. От селфи до selfish (самовлюбен) разликата не е много голяма понякога и доста често дразни със страстта по себепоказването и авторекламата.

Забелязах обаче, че и много пристрастени по селфито хора всъщност са плахи и по този начин се учат да приемат себе си, да се обичат. Друг път са „чудовища на контрола“ и просто тиражират най-одобряваната си муцунка и профил и не позволяват на друг да ги заснеме в естествена ситуация и среда.

Селфито понякога означава „виж ме“ така, както аз искам да ме видиш. Но много често във важни моменти просто сме сами и споделяме своето чувство с някого, когото го няма…

Възрастните хора от дома са снимали себе си, за да ги видим. Всяка една самота – лична, чужда, доброволна, многогодишна или за миг – има нужда от очи, които да се спрат в нея. И - дори и дистанционно – да се погледате.

Фотографирането е гледане. Наблюдение. Енергията във вселената следва вниманието, а фотографиите ни го отразяват.

Дали снимаме децата си, масите си, очите си или просто капките дъжд - никога не е случайно. Но привлича внимание и замисляне.

Фотографирането и размяна на чувства. Ако сега ви поканя да направите изложба – какво бихте снимали и показали на света от своя свят?

Пишете на Ива Дойчинова на edna@netinfocompany.bg.