В книжарницата е толкова тихо, че ако беше преди десет години, щеше да се чува само тиктакането на ръчния ми часовник. Но днес не се чува, информираме се от мобилния телефон за часа.

Решила съм да избера подарък на близка приятелка. Нямам точна представа какъв.

Започвам да разгръщам албум с репродукции на Едуард Мане. Френският импресионист е толкова велик, че неусетно започвам да потъвам в картините му. Заглеждам се в жената с черни прибрани коси, която е седнала съвършено гола сред двама господа и това съвсем не я смущава – "Закуска на тревата". Толкова пъти съм виждала тази картина и въпреки това погледът ми отново се залепя за нея. Цялата нега, в която е потънало тялото ѝ ме изпълва със спокойствие. В очите ѝ долавям плаващи мисли, виждам слънцето по кожата ѝ и леката ѝ усмивка. Оглеждам и господата до нея. Виждам и жената в далечината. Тя се разхлажда в потока. Няма конкретика, има спокойствие. Сякаш питат: "Къде сме?" и отговорът е – "Никъде".

От 1863 година си стоят така, запечатани на платното. Колко ли пъти са били видяни, докато закусват в тяхната уединеност? Колко ли пъти по различни начини са били съпреживяни? Били са причина да се родят мечти, фантазии и желания - там на онази земя, сред прекрасния дъх на току-що изядена канелена кифличка.

Неусетно за мен, сякаш съм нахлула в забранено пространство, присядам до господина с шапката. Поглеждам го, той също ме гледа. Само той ме вижда. Предлага ми череша и все едно с поглед ми казва: "Храната и кафето са създадени да се консумират дълго и с удоволствие". Изглежда по мъжки съвършен. Изяждам черешата. В далечината се чува пиано. Мъжът протяга ръката си, моята потъва в неговата. Изправяме се и започваме да се движим под звуците на пианото. Чувствам се свободна и щастлива.

– Ще го купувате ли? – чувам гласа на книжарката. Стряскам се.

Затварям албума, подавам ѝ го с молба да го опакова.

Тръгвам си замечтана, когато чувам познатия звук на телефона да звъни от хартиеното пликче с албума. Спирам се и започвам трескаво да го търся. Мелодията се чува от албума. Невъзможно. Разкъсвам хартията, но телефонът не се вижда. Започвам да разлиствам и стигам до репродукцията "Закуска на тревата" и го виждам. Телефонът лежи там, до разсипаната кошница и дисплеят му свети.

Не мина и седмица и телефонът ми светна в "Нощно кафене" на Ван Гог.

Пишете на Стефания Колева на edna@netinfocompany.bg.