Преди няколко дена си вървях по улицата – както обикновено в своето въздушно, полу-приповдигнато, полу-угнетено състояние и зяпах.

Аз съм писател и ходя, наблюдавам и мисля. Ако някой си въобразява, че писателят седи и пише – силно греши. Тоя, който само седи и пише, е графоманът и книжният човек, книжният мишок, книжният червей.

Писателят е длъжен да минава през света като горещ пирон през студено масло, като нажежен снаряд през пухени дюшеци, като…писател през свят!

Да го прорязва с чувствителното си око и да регистрира картините и ароматите. Да регистрира своите мисли и чувства, породени от света и да запечатва това в огромната плодова пита. Която се нарича памет.

И вървя и съм полу-приповдигнат – от лицата на красивите хора и от лицата на красивите цъфнали дървета на София.

И съм полу-угнетен – от готвещия се да се избива, да се напада и отбранява, свиреп и зъл свят…

… с кръвопролитията му, с гладовете му, с бедностите му и омразите му.

Но аз не си позволявам да съм победен от тъгата и грозотата. Защото да приемеш, че светът е само тъжен, грозен и жесток – да приемеш това е голямо поражение! Жалко поражение! Умният и смелият търси хубавото. Ако него го няма – той го създава. Измисля и сътворява.

Вървя си и се сещам за концлагеристите от Бухенвалд и Треблинка, които правели изложби от свои рисунки, направени сред бараките. Сещам се за концерти на същите концлагеристи. И то изложби и концерти, направени не след излизането от концлагера. А там.

В един концлагер няма нищо красиво. Но смелият няма да остави нещата така. И той го създава.

А ние, по дяволите – не живеем чак пък в концлагер. Писнало ми е от малодушни нищожества.

Песимизмът е религията на малодушните гнусни нищожества. Точка. Бог да им прости и на мен да прости за гнева ми. Айде стига за тях.

Вървя си и виждам стара приятелка. О, да, мила ми е тя. Ваня от списание "EVA". Тая, благодарение на която в най-мрачните си и тежки години все пак пишех – понякога; и даже - за малко пари. По нейна поръчка написах разказа си "Любовта на 35-годишната жена". А после и други разкази.

Въпреки, че бях полумъртъв тогава, тя ме търсеше и ми поръчваше: "Кайо, напиши това, Кайо – напиши онова." Така аз разбирам приятелството, по дяволите! Когато някой е на път да умре и съвсем е изпаднал и за нищо не става – ти пак да му се обаждаш и да викаш: "Кайо това, Кайо – онова." Да не го оставяш да си умре в забрава. Така си е.

И се видяхме и се прегърнахме и се заприказвахме. И тя ми се радваше – че съм здрав вече, че съм поостарял, че съм още момче, но старичко момче, че известността ми расте, че писателството въобще вече не е толкова непрестижно нещо като преди… И аз ѝ се порадвах и си разказахме по някоя и друга история. За моето заяждане с Кеворкян, за това кой е прав на тоя свят и че всъщност – никой не е чак толкова прав... и за това, че трябва да си правим сметка от време на време за разните си несъзнателни грешки…

Абе – умни неща си поговорихме с умната стара Ваня. Оф, само да не се разсърди, че казвам "стара". Знам, че умните жени не се сърдят на такива думи. Вкопчват се в думите само тесногръдите хора. Широките и мъдри хора се интересуват от смислите, а думите са просто малки и мимолетни опаковки. Старата Ваня е стара, защото е мъдра.

Може да работиш в женско списание и да натрупаш толкова мъдрост, колкото и ако си отшелник в пещера. Мъдростта се трупа с желание и не зависи от местопребиваването. Така мисля. Виждал съм прости като дървесни гъби професори и свещеници и мъдри като сови фризьорки.

И както си бърборехме с моята приятелка – покрай нас мина мъж.

Побелял, с широка челюст, висок над метър и осемдесет и пет, кокалест и ъгловат, с мръсен и сърдит поглед. Приличаше на стар и болнав вълк с язва на дванадесетопръстника. Тя боли на гладно. Преди вълкът да е пийнал кръв. Преди да е хапнал мърша. Старият мъж – беше на към шестдесет (но може и да беше мой връстник, просто поживял лошо) – ме беше видял пръв и виждайки ме, беше започнал да мърмори. По скоро – гъгнеше. Аз се заслушах и чух думите му, точно когато се изравни с мен и се поизвърна да ме огледа, отминавайки ме. Той гъгнеше така: "Нещастник с нещастник такъв, ти не си добре бе, нещастник, ходи се прегледай, ти нормален ли си бе, нещастник такъв..."

Мъмреше си човекът. Чукаше със среден пръст слепоочието си, гледаше ме с омраза и презрение и редеше думи на неодобрение към мен.

И отмина. Ваня го проследи с поглед и направи едно такова много европейско движение – тя е изискана дама – с ръце около главата и лек смях – в смисъл: "Какъв пък е тоя, гледай какви смешни луди хора има, весел, откачен свят!"

Жест на небрежна и аристократична насмешка към лудостите на света.

И аз се засмях и казах: "О, да да... повечето ме харесват... хората... но има и такива, такива има. Не са много, но има и такива, които ме..."

И не знаех каква дума да кажа. Да кажа: мразят – щеше да е силно. Та за какво да ме мразят? Но пък човекът гъгнеше с истинско лошо чувство. Но то не беше омраза…То беше нещо като гняв... нещо като гняв към тия като мене, които се показват по телевизиите и вестниците и изглеждат някак доволни и прилични и все едно всичко им е наред и си говорят разни неща там. Мъжът наистина изглеждаше изпълнен с някакво неясно и зло чувство към мен.

И аз се позасмях, но след като се разделихме с умната Ваня – аз отпуснах лице и усмивката ми изчезна веднага. А мисълта ми заобикаля из катакомбите на паметта ми. Какво може да съм казал или направил в тоя живот, за да съм ядосал и озлобил така този човек?

Така се питах. Какво съм казал или направил, за да предизвикам омраза?

Сега си представям десетки и стотици, които веднага ще кажат с най-небрежна лекота: "О, то си има такива хора, които просто обичат да мразят. Има си зли хора, които и Христос ще разпнат. О, та те вече даже го и разпнаха! Така че – не се чуди. Каквото и да правиш, все ще има такива, които да те мразят!"

Така ще кажат някой всезнаещи и съвсем повърхностни хора.

Но аз не приемам такива лесни и глупави заключения. Аз вярвам, че хората са същите като мен и омразите и болките им имат съвсем ясна причина и са поне донякъде справедливи.

И затова вървях по улиците след тая объркваща среща и ме обземаше едно особено, мрачно настроение. С тая особена среща пред мен се беше отворила една странна врата. Към сив и синкав, тъмен свят на лоши чувства.

Лошите чувства, които аз – съвсем несъзнателно, неусетно, небрежно дори  – създавам всеки ден в хиляди сърца. Пишейки, говорейки и раздавайки мислите и преживяванията си на непознатия за мен човешки безброй.

Заедно с добродушното одобрение или разумните критики, аз пораждах и мътни злоби и гневове. Най-вероятно, у хиляди и хиляди напълно непознати за мен хора. И тая омраза си живееше там някъде. Около мен.

Какво ли би могло да я породи? Това, което съм говорил за богатите? За бедните? За патриотизма? За ксенофобията? Това, което съм казал за турците? Или това, което съм казал за българите? Или за ескимосите? Аз съм говорил за много, много неща.

Винаги съм внимавал какво говоря. Но не съм внимавал да звучи то приятно за всеки, а просто – да е сверено със съвестта ми и сърцето ми.

Но все пак – явно съм обиждал…

Замислих се с какво ли бих могъл така да нараня точно пък един такъв чичо-вълк, вървящ леко на верев по улицата?

После се замислих и за Джон Ленън и за Чапмън на улицата.

И после спрях да мисля. Всичко, което трябва да стане – ще стане.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.