Хоп. Ей тия дни прочетох една приятна и смешна мисъл. Една мисъл.

Помнете това: Една мисъл ни повежда на някъде и променя нещата. Не едни пари. Първа е мисълта. Парите са производна величина. Ние, българите, а може би и просто – ние – съвременните хора, сме дълбоко и тъпо объркани, че Едни пари трябва да се появят и тогава нещата потръгват. Тогава нещата се случват. Но това е дълбока заблуда.

Всъщност ни трябва Една мисъл.

И ако ние сме нейните творци – най-добре.

Но ние: Едни пари, та едни пари! Дай ни пари, па тогава ние ще обърнем и земята.

Но се вижда, че и като ни дадат едни пари – пак не обръщаме земята. Архимед. Мхм – да. Той е имал нужда от лост. И от опорна точка. За да повдигне. Или евентуално – за да преобърне земята. И ние като него. Искаме и очакваме лост. Тоест - пари. За да преобърнем земята или да направим каквото и да било. Първо пари, пък чак след това ние ще благоволим да си мръднем пръста.

"Деньги вперед", както казваше един герой на Илф и Петров.

Но забравяме, че и лостът и парите и опорните точки – не вършат никаква работа на говедата. Които нямат мисъл в главата. А вършат работа само на Архимедовците. Които имат мисъл в главата.

Една мисъл. Но добра.

Та така. Това за хубавите мисли. Преди няколко дни прочетох една хубава и смешна мисъл. И се разсмях.

На писателя, на големия и умен млад писател Васил Георгиев. Запомнете: Аз ще казвам кой е голям и кой не. Защото докато ние българите сме злонамерени омаловажители на сънародниците си; докато сме хора, очакващи страхливо оценка само отвън – ще бъдем жалки. Докато само указаният от големите ни господари от Запада или от Изтока – или от някой местен наш дерибей и простак, може да бъде "голям и велик" – ние ще бъдем слуги и нещастници.

Но аз няма да позволя вече да е така. И затова по свое усмотрение – напук на вкиснатите и злонамерени омаловажители – ще наричам голям и велик този, когото аз избера. Воля!

Та мисълта на Васил Георгиев беше такава: Нелепо ми е някакви тлъсти чорбаджии да наричат себе си рицари-тамплиери.

Беше по повод на някакво такова типично български недоразумение. Събрание на някакви наистина смешно охранени новобогаташи. Които са нарекли себе си някак си. Аз не познавах никой от тези хора. Може и да са чудесни. Нямам престава. Дано Васко ги познава и не е обидил несправедливо някого.

Но тази мисъл ме разсмя. Наистина – българските нови чорбаджии, олигарси и мутро-бизнесмени от ченгеджийско-комсомолски тип са доста смешни. В претенциозните си изхвърляния. Да се представят като масони, тамплиери, хоспиталиери, малтийци, розенкройцери и тям подобни. Смешно е. Та те са хора отхранени със шкембе чорба. Като почти всички нас. Българчета.

Но казах: не познавам хората, за които говори моя приятел-писателя. Да не взема да обидя някого. Може сред тях да има и възвишени хора. Отхранени с бодливи рози и молитви. Не с пача и кебапчета.

Но тази мисъл ме наведе на друга. Важна. Замислих се: Какво са рицарите?

Какво са рицарите?

И какво отличава сегашните богати и успели хора от рицарите на древността? От първите древни рицари – като Муций Сцевола – поставил ръката си в огъня докато изгори, (за да докаже мъжеството си) – до съвсем новите – като Алберт Швайцер – създал със свои пари болница за прокажени и работил години в нея. В страшните дебри на Централна Африка. Сред проказата.

Какво различава нашите богати и прочути хора от тези рицари? – за това мислих. Доста.

Няма да ви кажа до какви изводи стигнах. Всеки трябва да стига до изводите си сам.

Ще ви напиша само някои думи – жокери. Ето ги:

Себеотрицание. Мъжество. Безкористност. Свещена бедност. Чест. Човеколюбие. Смирение. Чисти мисли. Вяра в Бог.

Хаха. Рицари. Чорбаджии.

Мислете, моля ви!

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.