Ива Дойчинова
Преди малко повече от година получих съвет, който много харесах. Даде ми го Михаела Филева в едно много лично и нежно интервю - на връх рождения си ден да си напиша на лист хартия всичко, което искам и си пожелавам да ми се случи. Но така да пиша, че да поливам листа с думи. Да не мисля много. Да следвам хрумването. Да не отсявам. Да не започвам от най-важното. Да си мечтая.
Рождения ми ден тогава се случи в полите на Рила. Избрахме си семейно, кротко, СПА преживяване. От тези толкова почивни и сънни състояния, че докато се разхождах из коридорите, за да си говоря с хората, които ми пеят Happy birthday, събудих целия хотел със смеха си. Рожден ден, който не е в типичния ми стил на купонясващо момиче, а точно обратното – на човек, който трябва да си вземе въздух и да осмисли някои много важни неща.
Точно в такова сънно състояние, след цялата каскада от пожелания, наричания и хубави послания по всички възможни линии, се появи спомена за писмото до себе си. В най-тъмното време на денонощието грабнах една салфетка от апартамента, запалих лампата на абсорбатора и записах. Писала съм в неясен ред, после съм я сгънала в още по-неясна последователност и съм я сложила в плик от чужда картичка. Според съвета – трябва да я дадеш да се пази от човек, който ти е много важен. Но и такъв, с когото не е сигурно, че ще бъдете толкова близки след година и изграждането на отношенията ви зависи само от вас, а не e задължение. Дадох плика на такъв човек и това си беше дар - една салфетка, попила мислите и душата ми на ръба на моята нова лична година.
Дойде следващият ми рожден ден и салфетката се върна при мен. Препрочитам я няколко пъти, няколко дни мисля.
Нежно жълта салфетка. От меките. Как съм писала, не зная, но писалката е потъвала, не се е изтощила и е ходила по хартията. Началото е: „Мило Ивенце, здравей на 30.01.2016 г.“ След това е: „Искам да сме направили с теб следното“ - и изброявам.
Започнала съм с отношенията, които искам да се наредят, защото вътре нещо боли. Пожелала съм да намерим общ език и да се „видим“ отново. Тези нови отношения се случиха и пътят си струваше, макар че беше трудно. Наложи се да изляза отвъд предишните си граници. Позволих още повече свобода и спокойствие. Видях ситуацията с още по-бистри очи и си надскочих егото. Случи се. Благодаря си. Това беше пътят на разбирането.
След това наричам за децата си. Беше отговорна година за тях, много важна и биткаджийска. Изредила съм всичко, което искам да стане – атаката на 8-ми клас, абитуриентския бал, матурите, зрелостта на моите момичета, проявата на характер и мечтателност. Всичко написано за тях се случи по един вълшебен начин. Сякаш съм го предрекла и това ме прави много щастлива. Оказа, че аз съм внимавала в детайлите, а съм допуснала и много смешни грешки. От гафовете излязохме на магия, но със смях и приемане. Финалът обаче е приказен. Горда съм, че мога да сбъдвам най-важните планове.
Писала съм за приятелите си. Изредила съм поименно много имена и дори сега се чудя – възможно ли е да имаш толкова много приятели, които да обичаш и с които да поддържаш пълноценна връзка. Тук отговорът е и хубав, и не съвсем. С някои от имената на салфетката се отдалечихме през тази година и ми е мъчно за това. С други пък се бяхме отдалечили, а сега се радваме на близост и преоткриване. Приятелството разцъфва тогава, когато го храниш и му даваш времето и вниманието си. И когато приемането и разбирането стане повече от осъждането. Това е непрестанното учене на урока споделяне.
Работата ми заема доста сериозно място на салфетката. Едната цъфти и ражда, другата – свърши. Наричанията ми обаче и за двете са еднакво сърцати. Само че в едната има думата „пристан“, а за другата искам и желая развитие. Оказа се обаче, че не всичко е въпрос на себераздаване. Има обстоятелства извън теб, които трябва на време на осъзнаеш и видиш ясно. Поздравявам се за избора си да сляза от колата, когато пътят напред не се виждаше добре и не ми харесваше. Благодаря си за това, че дадох много сили и любов за проектите, в които вярвам. Хубавеят и зеленеят.
Най-несбъдната част от пожеланията на салфетката се оказа една стъклена веранда на терасата. Доста се посмях на това писание. Тази веранда май не я мислех изобщо през годината. И тази пролет ще пълня сандъчетата с цветя под открито небе.
Най-сбъдната част е накрая. Когато явно уморена от умозрителни наричания, просто съм се отпуснала и съм писала, хванала писалката със сърцето си. Там е обръщението към себе си, към най-близките ми, там е обръщението към човека, пазил писмото ми. Там е чудното „да съм“, „да сме“, „да бъда“. Да Е.
Хубаво е. Една салфетка след година ме срещна с мен – преди една година. Има още какво да уча. Но любовта ми си е в мен и твори. Започвам да пиша новата салфетка.
Още от Ива Дойчинова
Кой е виновен за смъртта на децата ни
Защо на брака му е спукана работата?
