Пред мен и пред всеки друг човек стои един въпрос: Как да живея, за да бъде животът ми смислен?

Много трудно ми беше да формулирам този въпрос. А и въобще не смятам, че съм го формулирал добре. Но има ли нещо на тоя свят, което да е наистина добре? Ако мериш това нещо по мерките на хората – ще се намерят винаги завистници и ще ти покажат мерки, по които твоето нещо няма да е добре. А ако мерим с Божите мерки  - то кое човешко нещо е съвършено? Та така.

Можех примерно да формулирам въпроса така: Къде да намеря смисъл?

Но отдавна съм наясно, че смисъл няма в наличност - никъде. Не се намира сред природата, сред нещата. Той не съществува. В космоса, света, природата съществува камъкът, смисълът – не. Смисълът е нещо, което сам човекът и само човекът твори.

Казвам си: Доскоро обществата, държавите, религиите са създавали смисъл. Но както видяхме напоследък – той се изпари. Ето пример. Ако сега тръгна по улиците и казвам на хората нещо, което до неотдавна е било общоприета формула за смислен живот, примерно: Живейте и умрете, служейки на Бог! – няма да постигна много. Вярно – ще постигна нещо, което сега е цел на много хора: Ще имам осигурен подслон и храна. Просто ще ме приберат в лудница и там ще имам и подслон и храна на корем.

Една смешна забележка: в много лудници сега храната се осигурява от фирми за кетъринг. Какви странни времена, нали? Но странни спрямо какво?

Така че – в наше време остава една възможност: Смисъл се създава от човека. Не от обществата, държавите и институциите. Само от човека. Сам и самотен.

А сътворяването на смисъл става чрез волята и вярата. Правиш нещо и правейки го, ти вярваш, че в него има смисъл. Не се ли самозалъгвам – питаш се – че има смисъл в това? Не, аз не се самозалъгвам, аз вярвам! – отговаряш си.

Сега си самотен в това занимание.

Ако в другите, минали времена, беше очевидно, че в едно нещо има смисъл, то сега никак не е така. Никой – ни общества, ни авторитети - ще подкрепят самотния създател на смисъл в заниманието му.

Но как – съвсем фриволно ли – да определим нещата, които да натоварим волево със смисъл? Труден въпрос.

Ако при избора на неща, които ще наречем „смислени“, се облегнем на това, което се наричаше здрав разум – ще сгрешим.

В наше време няма здрав разум. Силно сме разколебани в здравината му – особено след събития като Хирошима '45.

Усъмнени сме. И слава Богу. Във времената, в които всички само и единствено на него са се уповавали, здравият разум е твърдял, че земята е плоска. Че мъжът е господар на жената и тя е негова собственост.

И също така – че не бива да пожелаваш роба на ближния си – тоест, че е нормално ти и ближният ти да имате роби.

Здравият разум е казвал също, че хората не могат да летят, че не бива да се спускат дълбоко под водата и че звездите са подредени в съзвездия от Божията ръка. Тоест, че Бог е забавен майстор на съзвездия-картинки.

Ако погледнем сега една модерна поточна линия, в началото на която влизат листове метал, а в края и излизат готови съвършени и умни автомобили с джипиес – ние ще се изсмеем на идеята за здравия разум.

Според здравия разум доскоро хомосексуалистите бяха болни, децата нямаха и следа от сексуалност, а мастурбацията водеше до слепота.

И още - според здравия разум единствено смислено беше да имаш вила в Банкя, апартамент в Надежда и кола – лада. Всъщност - и две деца. Сещате се за кой смисъл и за кой здрав разум говоря.

Здравият разум (така ми се струва понякога) е всъщност куп предразсъдъци; той е това, което бабите са научили от своите баби и с консервативно настървение са утвърждавали като това, което е.

Така че ние не можем да разчитаме на здравия разум, на тая странна човешка комбинация от предразсъдъци, интуитивни прозрения, най-общи представи и конвенционални знания – за да творим смисъл. Не.

Само свободната воля и неустрашимото сърце могат да направят така, че да направим живота си смислен!

Често ми се случва да говоря с хора, които харесват писаното от мен. Първо се започва с малко любезности, които аз приемам с уморено сърце (защото няма нещо, което уморява повече от похвалите и ласкателствата – човек няма капацитет за тях. Уж е ненаситен – а всъщност те го уморяват много повече от обидите и злобите). След любезностите, обаче, хората започват да разказват за себе си. И много често ми се оплакват от липса на път. От липса на чувство за цел, за смисъл. И питат, даже не питат, а по-скоро стенат: Как да продължа, къде да намеря светлина?

Доста неясни въпроси.

И аз мисля, и мисля по техните терзания. Те бяха и мои; били са мои и сега също са. По едно време открих, че съм започнал да пиша на книгите, на които давам автограф: Бъди светлина сам за себе си.

Правех го някак спонтанно. Не бях го измислил специално за целта (и никога не обмислям целенасочено какво да пиша в такива моменти). Но тия думи все по-често излизаха изпод химикалката ми, по първите страници на книгите, на които слагах автограф.

Бъди светлина за себе си.

Или: Намери вътрешната си светлина. Създай светлина в себе си.

Първо ми се струваше, че това са съвсем банални, приповдигнати клишета. Но после се размислих.

Наистина – ние живеем в особени времена. И те са трудни - именно защото са особени. И може би една от най-важните им характеристики е липсата на единен мироглед, на единни ценности и на единна цел. Както и на единна представа за това: Кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. И защо?

Най-просто казано – сега всеки може да си представя света както си иска, да има каквито си иска цели, да харесва или не каквото си иска…И стига да не вреди и пречи особено много на другите – да бъде какъвто пожелае. Естествено – не е точно така. Никой не ходи с панталони на раменете и с риза на краката. В обществото има норми, които са всеобщи – що годе. Но въпросът не е в това. Въпросът е, че всички са наясно, дори и религиозните фанатици, че тези норми и ценности, са просто приети по някаква временна спогодба – по конвенция – между нас – хората. И много скоро, не че може…ами задължително ще се променят!

Мъже се женят за мъже. Деца имат по двама татковци!

И ако някой каже, че това е отвратително, ще го помоля да се върне във времената, (прекрасните времена, според някои фанатици) когато такива неща не е имало, когато това се е смятало за ужасяваща гавра с човешкото! Но пък е било напълно нормално и праведно хората да са разделени на господари и роби. И господарите да бият с камшик робите си, да ги убиват, ако поискат, да спят с жените им и да продават децата им. Ще им препоръчам да отидат в това време, като роби – та да видим дали ще се отвращават от сегашните времена. В които е нормално да се женят мъже помежду си.

Та така. Сега системата страда от тежък дефицит на авторитет. А авторитетът винаги е служел за това – да налага на хората общ смисъл, обща цел и общи ценности. Сега тя не може да прави това.

И хората страдат от тази липса.

Само защото не са стигнали до извода, че сами трябва да създадат смисъла. И да го ползват като светлина – за себе си. Той в наше време не може да бъде всеобщ. А може и да може. Но трябва да се тръгне от нулата. Да се отхвърлят налаганите от системите смисли. И да се създава смисъл, път и цел на основата на ново, съзнателно споразумение, между новите, просветени и надраснали предразсъдъците си хора. Въпросът е – има ли достатъчно такива?

И на тези, които ме питат: Как да живеем смислено? – аз мога засега да отговоря само така: Първо седнете. И мислете. Мислете, ако трябва до полуда, до разболяване, до изстъпление, до изтощение. До катарзис, пречистване. И с това мислене стигнете дотам – сами да се убедите, че само вашата вяра и вашата воля могат да родят смисъл.

Как? Ето така: Решаваш, че нещото, което правиш е смислено. И след това влагаш цялата си воля да вярваш в това.

Мога да дам само един малък пример: Преди година започнахме да обикаляме – група писатели, бих казал група водещи писатели – но веднага ще ме обвинят в нескромност – но все пак – ще кажа: Група водещи писатели... та ние започнахме да обикаляме страната. Из малките градчета. Дори в малки села. Където културата (и нейните носители) не достигат често. Нарекохме това нещо Пътуващите писатели.

Преди няколко месеца милата Ваня Щерева, една от Пътуващите писатели, ми писа по повод една от нейните срещи с хора: Кайче, големи писатели сме, няма що. Десет баби и седем ученици в клубчето. Доведени от учителките, за да се запълни програмата. Големи писатели сме, няма що!

И тогава у мен избухна взрив от смесени смисъл и безсмислие.

Естествено! – казах си аз - Никой не обръща внимание на нашата борба. На никой не му пука за нашите усилия за цивилизоване на народа и просвещение… а и дали ние всъщност наистина се борим за това? И дали така именно трябва да се борим? И…не е ли напълно безсмислено това? Не е ли едно празно занимание…едно безрезултатно суетене? Суетене…около болен, който така или иначе си отива?

Но от другата страна на тая горчилка стоеше волевият човек у мен, героят и войникът срещу безсмислието. Който знаеше, че именно безсмислието поражда смисъл. Там където няма, ние правим да има.

И аз и написах така: Ванче. Ние сме нещо като лекари. И ходим в мизерните хижи на бедните и в дворовете на слабоумните. И затова сме истински писатели. Защото ходим точно на такива места… хижите на болни и колибите на луди. Защото в НДК всеки може… Но ние сме и другаде…

Смисълът се създава от нас!

Така и написах и останах сам. Да си мисля. Още и още.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.