Време!

Времето лекува...понякога. Не го виждаш половин година и си мислиш "О да, разбира се, забравих го, forever. Минало ми е". Докато в един забързан и неприятно тежък вторник, тичайки към поредна работна среща, го виждаш. Стои отсреща на светофара, говори по телефона, размахва свободната си ръка във въздуха към наближаващото такси. И в този момент, за секунда дъхът ти спира.

След миг се връщаш към себе си и разбираш, че всички положени усилия да го забравиш остават на това кръстовище, на този тротоар и жално ти махат за сбогом от онази страна на светофара, където беше, когато го видя.

Защото за пешеходците вече свети зелено и преди да се усетиш, краката ти машинално те повеждат на някъде, накъдето съзнанието ти не иска да ходи. Точно към него.

Таксито спира, погледите ви се засичат. "По дяволите" - помисляш си и в този момент се изчервяваш.

- Ъъъ, здрасти (неудобно подава ръка), накъде така?
- Ами бързам за среща и малко закъснявам, но знаеш как е – трафик...
- Ами да, аз се опитвам да хвана такси, че и аз по разни задачки. А ето едно, мисля че е зелено. Беше ми драго да се видим, надявам се до скоро. Леки дни...

Десетсекунден разговор, който срива из основи цялата пирамида от месеци себеубеждаване, че си го забравила. Уж. "Накъде ли отива с това такси? Среща. С кого? Нова жена? Беше му драго да ме види... но това значеше ли, че се радва или просто от учтивост? Леки дни... защо не "лек ден"... не иска да ме вижда много дни наред и просто ми пожелава да ми минават "леко"? .... А, чакай малко, той с кого говореше по телефона?”

Честито! Току- що се върна в изходна позиция. Всичките успокоения, мисли, убеждения и изкуствени заместители на човека в таксито се изпаряват, защото ти чисто и просто не си го превъзмогнала. Малко си позабравила артикулите в гардероба му и начина, по който си подстригва косата (начин, който ти три години се опита да промениш из основи), но очите - огледалото на душата, са си същите. Дори и топлината на кожата в този леко скунфузен ръкохват за „здрасти господин X”.

И сега какво? Цял един ден (поне) от живота ти е скапан, заради нелепата среща на глупавия светофар. "Защо не минах по другия път" – тъпият въпрос, който винаги си задаваме, макар да знаем, че нищо не е случайно.

Какво правим?

Изправяме се лице в лице. С огледалото. С проблема, който сме подтиснали, но не преодоляли. Защото това да изтриеш всички ваши снимки, есемеси, да изхвърлиш всички подаръци и предмети, които ти напомнят за него, не е решение. Напротив, прави тази рано или късно неизбежна „случайна среща“ на улицата много по-фатална от очакваното.

Животът не е хардиск, от който можеш да триеш избирателно. Спомените в душата остават завинаги. Всеки опит за манипулирането им е нелеп и излишен, защото просто не работи дългосрочно. Филмът "Блясъкът на чистия ум" ("Sunshine of The Spotless Mind") доста добре го потвърждава. Така няма да стане.
 
Решението е само едно – разум, позитивно мислене и отсяване на хубавите неща. Радвай се на всичко положително, което сте имали заедно.

Не се страхувай от новото и непознатото и просто приеми фактите. Да, това, че се вижда с други жени, кани ги на срещи и облича тениската, която ти му подари преди една година. Прави го, защото е нормален човек, който осъзнава, че животът продължава.

Това трябва да направиш и ти. Просто да се пуснеш по течението, колкото и да се заблуждаваш, че не ти се иска, вместо да пълниш с негативизъм собствената си душа и да живееш с планове за живота, който всъщност в момента не живееш.

Защото около теб със сигурност има ужасно много светофари, преминаващи таксита и трепетни "случайни срещи", за които просто трябва да отвориш очите си...

Нали?

Пишете на Рут на edna@netinfocompany.bg