Ива Дойчинова
Какво е това, което най-често гледаме, най-много докосваме и на което отделяме най-много внимание? Преди време щях да отговоря, че това са нечии очи, нечия кожа и мига, в който живеем.
Сега отговорът е един и той е – телефона.
Пребройте, ей така за експеримента, колко пъти ще погалите тъч скрийна за един ден, колко пъти ще погледнете дисплея и безбройните му нотификации и колко време ще изгубите, докато ги четете. И си дайте отговора – какво намерихте там?
Преди време излязох на среща и си бях забравила телефона. Казах си – какво пък толкова – знаем в кой парк ще се видим и в колко часа. Ако човекът се замисли малко повече – ще се сети на коя пейка сме се видели последния път и ще дойде там. Така че се насочих смело към пейката и зачаках. Никой. Отидох до един сладоледаджия и го помолих да ми услужи с неговия апарат, за да направя спешно обаждане, като за всеки случай си сложих тревожното изражение. Отсреща:
- Звънях ти 15 пъти, защо не вдигаш?
- Забравих си телефона, казвам абсолютно виновно, защото това си е тежка грешка вече.
- Обикалям като луд тука половин час, не зная къде си, щях да си тръгвам вече.
„Ами като друго не можеш да чакаш, значи си луд.“ Това си го мисля само, но казвам:
- А помниш ли пейката, на която се видяхме миналия път? Ако беше без телефон и трябваше да ме намериш в Борисовата – къде би отишъл?
- Не знам, казва…
Романтиката е сега в телефоните, осъвременявам Вапцаров, който тогава беше обобщил „в машините“. Малко по-крупна визия е имал тогава човека, но го е казал вярно. Ако не се чуем, значи не знаем къде сме и кои сме. Не можем да се намерим интуитивно. Губим се. Ама не в превода, а в телефонната връзка. Ясни координати ни трябват с GPS.
Всъщност телефонната романтика е напълно споделена. Започва срещата с приятели и като начало си удряте едно селфи, за да е ясно къде сте, кои сте и колко хубаво си прекарвате. Тагвате се, разбира се. След това следите лайковете, за да видите дали приятелите, които са се отказали от срещата са наясно колко са сбъркали.
Точно си говориш с приятелка за нещо важно – тя пак си удря селфи, за да види как й стои грима на тази светлина. Телефоните разбира се са на масата и се проверяват активно, пише се разгорещено, защото явно живият разговор не е дотам интересен. Някой по-свенлив и очевидно от старото време проявява неудобство от гледането на телефоните, а не в очите и го проверява тайно под масата в неудобна стойка и с виновен вид.
И вместо да сме ръка в ръка и очи в очи с хората – ние стискаме това устройство, което е заместило света ни и си мислим, че сме навсякъде, а всъщност сме никъде.
Самотни заедно. Не виждаме човека срещу нас, за да следим „комуникация“ с онези 2356 приятели, които имаме във ФБ, Туитър, Инстаграм и с които чатим през Месинджър, Уотс ъп, Снап чат, всякакви споделени и несподелени групи.
Преживяваме велики неща, но не чрез сетивата си, а чрез телефона. Снимаме до откат, за да споделим този момент с някакви хора, които ще го оценят с лайк, а не вземаме ръката на човека до себе си, който е до нас. Сега. Правила съм го. Много е тъжно. И съжалявам, че снимката замени целувката в този момент.
Колко момента си склонен да отминеш, за да споделиш един – отминал?
Докато отразяваме срещите си и преживяванията си за света, сякаш пишем автобиографията си за поколенията, можем ли да почувстваме живота СЕГА с хората, които са до нас СЕГА? Да, няма да го видят другите. Да, няма да остане за историята. Да, ще трябва да го разкажеш на живо, а не да го покажеш в социална мрежа.
Но ще го имаш. Преживяно, а не отразено.
Станали сме ПР-и на собствения си живот. Даваме ли си сметка в какво се превръщаме?
Още от Ива:
Ива Дойчинова: Компромисите са лоша работа
Как сбъднах мечтите си за една година
