Ива Дойчинова
Емиграцията е една от най-спряганите думи напоследък и има много видове и форми. В този текст не пиша за мигрантите поради война и хуманитарни кризи.
Тук ще пиша за нашата родна емиграция, тровеща националната статистика с прогнози какво ще се случи след години, ако трудовият ресурс на страната продължава да изтича.
Какво всъщност изтича и кой накъде тича?
От моите простички наблюдения виждам няколко типажа:
- Хитрягата, преследвач на чужда социална осигуреност, който винаги ще се впие в демокрацията с дълбоки корени и нейните възможности да осигурява наистина нуждаещи се и просто дребни хищници от ганьовия род;
- Ниско образовани хора, които могат да продадат труда на своите мишници за малко по-добра надница като гледачи на болни хора, малки хора, селскостопански труд и всякаква сезонна работа;
- Високо образовани хора, които могат да разменят труда си за десетки пъти по-добро заплащане срещу знанията и уменията им;
- Недоволни от държавата България, които не попадат в нито една от горните групи, но обвиняват родната действителност за вътрешния си неуют. И сменят.
Сигурно пропускам нюансите и детайлите на всеки, защото личната мотивация е сложен градеж. Но в основата на всички видове емиграция, която споменавам, е икономическия стимул, парите, правилата и сигурността. Все важни теми в свят, който външно е изграден от желание за материална сигурност, планиране и предвидимост.
А вътрешният ни свят от какво е изграден? Мислим ли за него, когато емигрираме… от корените си? Тежим ли си на мястото – там, навън, където, извинете, но сме малко нещо навлеци?
С кого в чужбина можете да си говорите така топло, задушевно и истински, както с приятелите от детството тук, както със семейството си, както с дървото в двора и с Балкана? Можете ли да говорите на майчиния си език с цялата му цветност и нюанси, когато сте в чужбина?
Защо сме изкушени да пропуснем логичния път в израстването си и просто да консумираме нечий чужд труд? Ако ние сме родени тук, в България, и следваме нейния ход, защо да си спестим няколко етапа в развитието си и да цъфнем на една финансово просперираща географска ширина, за да получаваме повече пари, но не сме получили повече развитие.
Когато аз бях на 20 години, бях много щастлива, че имам работа и мога да съм относително финансово независима от нашите. На 20 и няколко години заявявах себе си, на 25 дръзнах да мисля за семейство и името ми се чуваше. Тук – там. Кола започнах да карам на 30, но поне си беше моя и можех сама да си я позволя. Вече бях на път и с второто дете и си следвах логичния ход. С моя темп, в тази страна, която ме е изградила и която аз градя. Със самочувствие го казвам.
Винаги съм се съпротивлявала вътрешно срещу идеята да отида някъде другаде, не като турист, а като емигрант, за да ми бъде по-лесно.
Не, няма да ми бъде. Моето щастие и удоволствие са тук, където е моят корен. Където градя върху граденото преди мен от българи. Където се изразявам лесно и просто на творен от мен език. Където природата ми говори, а хората не са ми чужденци. Тук, където съм полезна и има смисъл да се боря, докато се радвам.
Емигрантът, по свое или чуждо желание, е човек лишен от естествената любов на средата си.
Емигрантът е чужденец и винаги ще бъде. Там, където са корените, се връзва плод.
Можете и да сте много далеч от България, но пазете връзката и корените. Говорете български, сънувайте, мечтайте и творете, както го правят родителите ви. По-силна връзка от тази няма. Парите са важен мотив, но могат да се правят и тук. Дръзнете и се развивайте, не взимайте всичко наготово.
Ще ви липсва душата, разговорът, въздухът и разбирането от половин дума. Емигрант можеш да бъдеш и в себе си, ако си загубил връзката с корена си. Гледай „Писмо до Америка“, ако си го пропуснал. Бъди там, където тежиш и където си обичан.
Още от Ива Дойчинова:
Като ми пееш, Поли, кой ли ми те слуша?
Защо на брака му е спукана работата?
