Ива Дойчинова
Много ми е лесно в момента да направя връзката между Брекзит – английското излизане от общността, за да се усетиш велик поединично, с философията на българския предприемач, заграждащ пътя към морето, за да прецака съседа.
Летуваме в прекрасен хотел, който осигурява на туристите си красив плаж с бели канари, ярко и чисто море, уредени шезлонги и чадъри, барче като от приказките, усмихнат персонал, който чисти водораслите от плажа всяка сутрин.
Достигането до плажа обаче, минава през частен имот, уреден като къмпинг с обширния – по български – платен паркинг отпред. Струва 5 лв., всички от хотела сме предупредени затова. Точно до този паркинг обаче има друг, свободен. Ако използваш него обаче, не ти е разрешено да минеш пеша през къмпинга, а вече обикаляш през общинския път, доста далеч, доста прашно и доста тежичко.
Щях да разбера заграждението на този къмпинг, ако наистина защитава спокойствието на обитателите си и, щом е частен имот, прехвърля туристите по общинските пътеки. Да, ама не, както казваше легендарният Петко Бочаров. Там колите са добре дошли с целия съпровод от прах и газове, но 5-те лева за паркинг са мечтата на собственика и това пълни касичката му.
Пешеходците са вредители, защото не плащат за преминаването през паркинга, а и са нечии чужди клиенти. И така собственикът на къмпинг + паркинг осребрява локацията до плажа, спъвайки отиването до него по единствения начин, който е измислил – да таксува колите, защото не може да таксува хората.
Ако погледнем на тази ситуация малко отгоре и обобщено, картинката би изглеждала така: ние искаме туристи на Черноморието – наши и чужди.
Би трябвало да им предоставяме най-добрите условия да се радват на нашето море, на нашите условия и обслужване. Има ли значение точно кой къде е отседнал, щом целта е обща?
Достъпът до морето би трябвало да е максимално лесен и удобен, красив и чист. Мъките на туристите няма да завърнат никой тук. А мечтата на т. нар. предприемач да има паркинг пред морето е като да имаш врата в полето. Заобикаляш я, но някой в тази ситуация е прекалено тъп – този със заграждението.
Приятелю, направи така, че да минем през твоето място и да го харесаме. Да харесаме теб и да почувстваме, че ти харесваш нас. Ще те препоръчаме, ще дойдем, ще останем.
Оградите пред водата ще те направят цар на собственото ти късогледство и завист. И ако сакаш Вуте да е зле, никой няма да е добре.
Exit-ът към морския бряг не е през бариери, ограждения и мъж с черни очила, който ти казва: „Не ми гОвори глупости, така са ми наредили“. Защото пак ще отидем извън България, независимо от атентатите и бежанците. Гостоприемство беше думата за добро прекарване, нали? А не прецакването на съседа или туриста от другия хотел.
Толкова ли не разбрахме, че си добре, когато и другите са добре?
Минахме днес през къмпинга пеша и оставихме колата на свободния паркинг. Чувствахме се свободни хора, които не искат да бъдат изнудвани. Не сме за 5 лева. За принципа сме. Обвиниха ме, че се заяждам, че се държа като на работа, т.е. като журналист.
Не, държа се като човек и не искам да се обяснявам.
Аз съм на морето, до водата и ако някой иска да се разправя с мен – да заповяда. Знае къде да ме намери.
Още от Ива Дойчинова:
Лесно ли е да си емигрант наистина?
Като ми пееш, Поли, кой ли ми те слуша?
Защо на брака му е спукана работата?
