Калин Терзийски
Тия дни си писах с Edna дама. Вие ще си кажете: “Само си пишеш с разни дами и ни занимаваш после с това. Мързеливецо! Защо не се хванеш и не свършиш примерно една работа или не отидеш на една война?! Ами само седиш пред тоя компютър, малък като детска кутия за вълшебства, и си пишеш с разни дами!”
“Мъжете колят крави и кантоват огромни плоскости от дървени частици с фурнир! Мъжете коват закони и забиват втулки в задниците на колите! А ти си пишеш разни любезно-повърхностни нещица с дамите! Лигльо ли си ти или що?”
“Мъжете режат месо с триони и банцизи, късат със зъби ламарина, поправят Титаници и развалят Айфелови кули, ремонтират си шкодите и пърдят по кръчмите! А ти си пишеш с дами в невидимия свят на електроните! Ти си женчо! Защо не заколиш нещо, та да ядем?! Не, не си мъж ти…”
Електрон на гръцки означава кехлибар, апропо. Аз съм женчо и затова знам доста неща. Жените в България четат повече от мъжете.
Да, така е!
Отгледан съм от баба. Не ям месо и се занимавам с писане. Бил съм войник две години и може би именно заради това, се отнасям с дълбоко презрение към старата идея за мъжкарството. Надмощието на мъжете. За агресивния, груб и безчувствен, горделив и лаком мъж.
Смятам, че един хомосексуалист-балетист, който се изправя срещу предразсъдъците на цялото общество, като се разкрива, е много по-смел и мъжествен от сто превъзбудени военолюбиви мъжкари-патриоти. Защото те не се възправят срещу нищо. Срещу никоя лавина от упреци и заплахи. Срещу нищо установено. Те страхливо я карат в коловоза на мазната, удобна традиция. А традицията е утъпкана пътека. Тя е скривалище за слабаците. Помислете, моля, върху това.
И извинете за отклонението. Но то не е отклонение. Всяка пътека на мисълта е права пътека и не е отклонение.
И така. Говорих си в електронното пространство с Edna дама. И тя изразяваше одобрение от написани от мен неща. И казваше: “Бих прочела още някои ваши неща. Други, освен тия, които съм чела.”
- Моля - казваше тя – изпратете ми нещо ваше. Нещо хубаво. Изпратете ми, моля – казваше тя – вашия разказ “Има ли кой да ви обича”. Него искам, защото не съм го чела. Сигурно е много хубав – с това заглавие. Или някой друг, хубав разказ. Искам да е хубаво!
И аз се зарадвах на нейното желание. Писателят с неговите разкази се чувства пред всеки читател като китайски татко, който води сина си при велик учител по кунг-фу. И учителят гледа момчето изпитателно. И накрая отсича: “Взимам го, ще го обучавам.” Или отсича: “Не го взимам, няма да го обучавам този малкия!”
Преди да е отсякъл учителят, таткото тръпне. Така се чувства и писателят пред всеки един читател. Разказът е синът.
И аз веднага ѝ изпратих не един, а три разказа.
В единия се разказваше за една моя разходка из дебрите на Женския пазар. С циганите и малолетните проститутки, със стареца, поразен от множество инсулти, продаващ клечки за уши и за дебелия мъж, купуващ си три килограма свински гърди – жълти и тлъсти като самите негови.
Във втория разказ се разказваше за едно случайно и малко наводнение и за един отчаян мъж, който върви сред него и спасява една баба, която случайно е попаднала в грамадна и подобна на тресавище локва. И защото е отчаян, мъжът въобще не позволява на бабата да изпада в плачливия патос на спасения човек. Спасява я и си отминава замислено - в отчаянието си.
А в третия разказ разказвах за един доцент-алкохолик, който попада в етернитовите тръби на градската канализация и лази на колене, а докато лази, обмисля и осъзнава целия си живот.
И трите разказа бяха по съвсем действителни преживявания. Случаи.
Дамата, на която ги пратих, ми написа почти веднага писмо. След два часа, да речем. Тя написа така: “Това ли ви е разбирането за хубаво! Ето затова като кажат в Европа нещо за България, си представят цигани и мизерия! Защото такива като вас ни представят така!
С тия думи аз прекратявам общуването си с вас!”
Така ми написа тази дама.
Написах ѝ: “Това са три от най-хубавите ми разкази. Но аз винаги съм мислел, че “Истина” и “Хубаво” са едно и също нещо. Поне в литературата. А явно за вас не е така!”
И после, след ден размишление, все пак ѝ пратих и една фантасмагорична приказка. Но не престанах да вярвам в това, че “Истина” и “Хубаво” в литературата са едно.
Моля, нека помислим върху това!
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
