Аз съм жена лумпен. Благодаря на управляващите, че ме определиха подобаващо. Благодаря на всички народни представители, защото чрез тях отворих очи и осъзнах колко лумпенизирани сме всички в стремежа си да бъдем свободни и достойни.

Моят син беше едва на седем годинки, когато го мъкнех със себе си по площадите. Това беше преди цели 23 години. За цялото това време ние се превърнахме в статуи.

Мълчахме. Търпяхме. Събирахме прахоляка на градовете, в които битувахме. 23 години забравихме да съществуваме. С изпарени надежди.

Сега синът ми е на 30 години. И неговото поколение е изгубено. Изгубено, въпреки учебниците, студентските скамейки и очакването някой да оцени желанието на младите хора да останат в България.

Ние сме лумпени, които няма да позволят да бъдат свалени портретите на Ботев. Лумпени, които са чели "Тютюн" на Димитър Димов.

Лумпени, които вярват, че бъдеще може да се гради, само ако помним миналото си.

Затова сега, дами и господа управляващи, имам да ви кажа следното: Вече не сме с широко затворени очи. 23 години ни стигат. Парадът на статуите е най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи.

Ако някой от вас иска да разменим две човешки приказки, на протеста съм.

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.