От години се въртя около майките на деца с аутизъм. Навъртам се. Преди години ме повика Влади Цолова – да помогна с нещо. Тя е главният организатор сред тях. И аз оттогава – като някой Серафим на Йовков – навъртам се и гледам да помогна.

Ако не помните Серафим – ще ви припомня. Той беше един много беден и слабосилен човечец, бивш пияница, с много старо и закърпено палто. Йовков казваше за него, че не обичал да стои празен. Тоест – не обичал да стои ей така – без работа. Нямал сили за сериозна работа – да оре или да жъне. Но за по-обща и по-лека работа – да помете и почисти – имал сили. И никога не оставал празен. Все нещо похващал – и – напред-назад.

Лошо е да се стои празен. Идват дяволите. Дяволите да ги вземат.

На края на разказа Серафим (за разлика от богатия ханджия) даваше пари на бедната жена с болен мъж. И казваше: Аз на нея. Бог – на мен.

И аз гледам от Серафим; и се навъртам около жениците с деца с аутизъм – за да не стоя празен.

Ах, как ще плеснат с ръце, обхванати от закачливо възмущение, те!

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Но това не е ли мръсна съблазън? |

Ако прочетат, че ги наричам „женици“! Ха-ха. Та те са изискани дами с безупречни лица и прически, и куп дипломи! Те са красиви и умни! О, да. Поне тия, които познавам.

Но едно ще ви кажа: Всички сме женици и мъжленца, и дечица! И моля ви се – без претенции – защото като влезем в тоалетната  - всички блещим очи!

А още повече – на смъртния одър. Доста облещени очи и смъртни одъри съм наблюдавал.

По-кротко – това е истината. Да си кротък не означава, че не си смел и достоен. А точно обратното.

Та така. Тия мили женици. Обичам ги. И техните дечица. Аутистите. Тях познавам по-малко.

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Събитието на 2015-а година за мен |

Странно. От години уж помагам на майките с деца-аутисти, а самите деца с аутизъм виждам много по-рядко, отколкото майките. Някой глупак ще каже, че това е, защото съм похотлив или безотговорен. Не мисля. Просто майките на аутистите ме канят все на светски събития, на които трябва да се говори. Обсъждания, конференции, кръгли маси, съвещания на здравни комисии, откривания на центрове. Показват ме по телевизията (бих казал даже „по телевизора“, за да угодя на баналната представа за „смешно“) – и жените ме приемат просто като обществена фигура. А тия, обществените фигури, знаете, светските личности – стават само за такива неща! Да се показват насам-натам и да говорят.

Не да вършат истинска работа. Хм. Според милата Влади Цолова – главната организаторка на майките на деца с аутизъм – и това било много полезно. Известните личности да популяризират инициативите и работата на организацията. Всъщност – организациите на майки с деца с аутизъм са две. А може би – и три. Нали сме в България, все пак…

Може и да е полезно това показване и светско говорене. Не знам. Щом майките казват така… Някак спокойно ми е да си мисля, че съм нещо като инструмент в техните ръце. И ако на тях ще им свърша работа с говорене по срещи и телевизии – значи – те са прави! Аз съм само инструментът – и ще говоря.

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Августовски календар на чувствата |

Но на самия мене…

Нали схващате. Понякога и на чука му се приисква да направи нещо самостоятелно. Нещо от себе си.

Ако с него само коват пирони – на него пък му се ще, примерно, да вземе и сам да напише поема.

Ако мен, като се прави благотворителност, ме използват само да говоря пред публика – добре. Но аз може би пък понякога искам да свърша и малко човешка, запъхтяваща и изпотяваща работа! С двете си, все още силни ръце. М-да.

И така. Мина не мина – и се създаде център за обучение на специалисти по поведенчески анализ. Това е нещо сложно и въпреки че съм учил доста психиатрия – ми е непознато. Нещо ново е това. Влади Цолова, Мина Ламбовски и другите велики майки, успяха да направят този център с неистова работа – събирайки средства отвсякъде. От най-невъобразими места. От министри, от собственици на фирми, от популярни личности – като прекрасния Ники Кънчев…от кого ли не. Ще напиша Кого ли Не с главни букви. Защото в тия думи събирам всички тия – наистина добри хора. Които помогнаха за направата на тоя център.

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Обичам да си говоря така с хората |

А той - една къща в Горубляне. Някой би казал – нищо работа! Мхм. На този някой ще извадя гръкляна.

Тази малка къща е направена от добро. Ние това не сме научени да уважаваме и признаваме. Както и да е. Ще се учим в движение.

А аз…Аз нищо не бях напарвил. Нищичко. Въпреки уверенията на майките, че много съм им помагал. Всъщност – бях ходил по публични събития и бях говорил благопожелателни приказки. Наистина – доста пъти. Но това не е много.

Да свършиш нещо наистина, според мен все още означава: да откъснеш от дъха си, от съня си, от силата си, от залъка си, от сърцето си.

И аз реших. Ще взема да направя и аз нещо. Истинско. За тоя център. В Горубляне. Където ще се обучават специалисти. И едновременно с това – ще се лекуват дечица с аутизъм.

Какво да свърша? Хм…

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Кошмарът, който съзнанието ми роди |

Аз съм писател…Писателите не редят керемиди…Не изкарват пари – че да ги дадат…Писателите не правят нищо полезно…ха-ха докъде я докарах – до нихилистично самоотричане…

И се сетих, о да, по дяволите, сетих се – аз рисувам!

Та аз ри-су-вам!

И то – доста добре, да, да. Не се шегувам. Не съм профе…не, няма да използвам тая смешна и жалка дума, когато става въпрос за свещено изкуство. Така де. Рисувам добре.

И казах на Влади Цолова – главната майчица. Поне така я възприемам аз. Сигурно – заради сините ѝ, малко страшни, пронизващи очи. Ех, тя. Казах ѝ: Ще взема да нарисувам една картина…На стената…в центъра. Вътре някъде. Да се радват…децата.

А тя каза: Не, не, човек, отвън ще я нарисуваш! Да се радват…всички!

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Жената, която промени възгледите ми |

И аз се смутих, уплаших се. Моят наперен и суетен ексцентризъм е само докато не се наложи нещо по така…Ама цяла картина на фасадата на центъра?!…На обществена сграда?! ...Оф, страшничко е! Отговорно!

Добре! – казах аз след две минути размисъл.

И след седмица вече рисувах. Раз, два, три. Бях правил такъв стенопис – с такъв размер и сложност – за последен път в казармата. Там нарисувах двама граничари на коне – в естествен ръст – яздещи със спокоен конски ход всред цяла есенна гора. Да. Сега не знаех какво да рисувам.

Всъщност – знаех. Бях го измислил час, преди да започна. Човекът – сред животните!

Пак в естествен ръст. Човек – и много животни около него! Да. Миролюбиво, природно, дружелюбно, космическо! Човекът – не като господар – а като равен.

И замацах по стената.

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Как да живея, за да бъде животът ми смислен? |

Вие никога няма да усетите тоя трепетен ужас. Който изпитах в първия момент. Детински ужас. Като ужаса на дете, излязло за първи път на сцена на училищния театър. И установило, че не помни нищо от репликите. А репликите му са само: "Господин графът отиде на лов в гората". Но то нищо не помни. И стои занемяло.

Но аз цапах. По стената. С четка, дебела като палец на крака на великан. И треперех, и ми се виеше свят. Сградата беше толкова красива и чиста…А след моята интервенция сигурно щеше да изглежда като окаян паметник на бездарния вандализъм.

И аз, знаете ли – се помолих на Господ: Господи, нека успея! Нека се получи красиво! А? Моля те, Господи, може ли? Да направиш ръката ми безпогрешна?! Ех, Господи, моля те, нека го направя красиво! Красотата, Господи, най си заслужава…Май друго на тоя свят не си заслужава…Така че – моля те, а, Господи?!

И зарисувах.

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Неудобно ново разкритие, старо като света |

Рисувах като луд.

Осем часа. Рисувах, рисувах, рисувах. Вършех истинска работа.

Мисля, че се получи. Цветовете бяха такива, каквито ги исках. Огнени, слънчеви, златисти, като цветове на най-фин тичинков прашец. На златно растение. А вилорогата антилопа, застанала до човека, гледаше някак много хитро и надменно. На осмия час бях готов. Три на два метра.

Не знам. Не знам. Човек никога не знае какво точно е направил. Преди да се появят другите хора.

Но поработих. Сам за себе си – бях щастлив. Чукът беше написал поема.

А вие отидете, вижте и кажете – дали е добре. Центърът за аутизъм – ще кажете на таксиметровия шофьор – в Горубляне. И ще го видите. Там е.

| Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски: Разговор наум - с човек, когото сам измислих |

Вижте го. Да ми кажете – как е.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.