Напоследък като чуя умилително умалително смалителните  “биричка”, “парички”, “моренце”, “братле”, лайтмотива на безмислеността – “в смисъл”,  дисциплинарното “обрано”, великодушното “широко скроен човек”, ми се стяга гърлото и ме обземат тягостни мисли за състояние на съвременното българско общество, неговата, простете, деградантна машиналност и пошла инстинктивност.

Какво имам пред вид, без да ви натоварвам. Ролите са разпределени,  взаимоотношенията -  еднотипни, маршрутите - маркирани, новините - стандартни, има правила, те уж се спазват и прочее, и прочее, но машината, макар и разбрицана, се върти по принуда, защото, ако се разболееш, трябва да отидеш на лекар, за да отидеш на работа, слизаш в метрото, или подпалваш колата, по празници се преяжда и, простете, повръща, по кръстопътища се псува, известните лица се мразят, по мачове се бием, ако умреш, трябва да те погребат, за което има траурни агенции, мразим правителството и съседите си, и страната си, и себе си, без да го знаем, но знаем, че нещата “няма да се оправят”, макар и всеки тайно да се надява да оправи себе си.

Тази машиналност на взаимоотношенията, обаче, не смогва да бъде общество, а общежитие на принципа на принудата и раздразнението. А, ето че и раздразнението е станало вече клишираното “издразване”: “Еди-кой си ме издразни!”. Което също се засреща от механично еднотипов отговор.  Ако попитате, с какво еди-кой си ви подразни (издразни), ще чуете: “Ами не ме кефи!”. Ето как няма общуване, а струпване на клишета, досущ като струпванията на вещите на жертвите в концлагерите. От усмъртения език са останали само концентрационни струпвания на развеществени и овещени разобщения. Но нека не ви плаша в един ведър сайт с концлагера на клиширания език!

Инстинктивната машиналност на клишираното езиково съприкосновение бива още по-издайническа, защото тя, мракобеснически постановявайки прахосано в оскъдно назоваване преживяване, осакатено преживяване, дава неутешително свидетелство за разпаднатостта ни като общество в настояването да я превърне в норма.

Клише, ерзац, умъртвена спонтанност на досега, незабавно париране на възможността за очудняващи езикови развръзки, погнуса от сложността, гняв по отношение на тайната на езика, бъркане на загадъчност с недостоверност, профанизация и безбожие. Формалното общуване, когато има нива на неразбиране, е обзето от грижа да не се нараним и да си говорим като Хамлет и Полоний за облаците, а не да се ругаем кой какъв е и защо, но когато е замислено като да предотврати пълноценността на общуването, е позорно признание за волята за неискреност.

Но нека се осмелим на този кратък преглед, топнат в бешамела на тоталната фамилиарност, подготвила полето за такова езикотворчество. Българската ситуация към днешна дата ни дава посърнало неутешителен изглед на инфантилен интимитет – безпогрешен израз на уродлива социалност. Всички си говорят на “ти”, но това не е нищо друго, освен вероломно покушение връз истинската близост. Нейна профанация. Зад учтивата форма прозърта някаква административна официалност с целия потенциал на мразеното подчинение. Затова и се срива във второлична сингуларна агресия. Ала нека не забравяме, във всякое “вие” се крие щедрата възможност на множество превъзмогнати “ти”. А във всякое “ти” – само то самото... Англичаните, а те знаят какво говорят, дори си имат правило: “По-добре да се спазва дистанция в повече, отколкото в по-малко!”  Едно, трябва да признаем, благоразумно решение, но за приятност, не за тегоба.

Нека след акцента връз сполетялата ни фамилиарност, подготвила почвата за смаляващо-разголемителните, Гъливеровски клишета и преди да преминем към гореказаните “новости”, да направим преглед и на други, вече слегнали се в този антиречеви етикет форми.

Типовият израз “приятно прекарване”, който с така невъзмутимо и безвкусно единодушие премина и се втвърди в буламача на “приятно изкарване”. Защо?

Предполага се, че в замяна се търси да се отстрани неприятен нюанс на мошеничество, измама и прекарване (“Внимавай, ще те прекарат!”). И тъй, в страха да не ви прекарат, изкарвате празника, което не звучи обнадеждително, но е безопасно и анестезирано и все пак е нещо. Нашето етимологическо предположение е, че празнуването ни е станало подвъпросно, съмнително и половинчато и клони към недоразумителен израз и поздрав.

А  “изкарването” пък носи конотация на упорен труд, на оцеляване в трудни условия, на нещо бачкаторски неприятно, ала достоверно. Пожелание за неприятна приятност. Тегоба... Някои наистина празнуват така – половинчато и в неуморна невъзпитаност...Ще чуете да си пожелават смехотворно и небогоугодно дори и “весело изкарване по празниците” по Рождество и Великден, които все пак са религиозни празници и следва да се поздравява със “Светли празници!”.

В старите картички се среща и прекрасният анахроничен израз “Сърадваме ви с празника!” – каква по-елегантна формула на сърдечна съпричастност. Но ето що е сътворила профанацията!

И тъй, след основополагащите фамилиарност, гузност към традиционални езикови форми и профанизацията им, стихийно прокарани и деформирани в клише от едно  порнографическо съзнание, стигаме до шармантните нововъведения:

“Биричка” – рекламен слоган на евтиното мъжко удоволствие в неглижирана съпричастност. Удоволствието дори не е удоволствие, то е удоволствийце и напомня за Лоурънс, който пише в “Любовникът на лейди Чатърли”, че любовта е станала име на коктейл, лепнат връз дребно удоволствийце. Поне да беше бирица…

“Парички” –заклинателно-предразполагащ израз, като че взет от наръчник по евдемония, който ни съветва в колко потфейла да слагаме парите, как да ги галим и да ги наричаме умалително, за да се умножават. Гальовност на монетарното общение.

“Моренцето” – сурогатът на почиването като бачкане, след което трябва да се върнеш загорял и да кажеш колко си похарчил. И пак да не си доволен, защото ще се намери някой друг, който… и тъй нататък… да те издразни…

“В смисъл”- при нарастващата безсмисленост на съществуването, преупотребата на “в смисъл” сигнализира пълна безпомощност на осмислянето. Тя говори и за запек на изразяването, преходил в диарията на всевъзможно бръщолевене, без угризение за несмисленост. И преди първия ми полет!... Хаха…

“Братле”- тийнейджърско обръщение, чиято фреквентност е станала направо плашеща. “И отивам си аз на моренцето, братле, и си поркам биричката, братле, и си викам, леле тоя как ме издразни, братле, в смисъл, не ме кефи,  братле…” В туй клишенце секретира незрялата, предматуритетна интимност на възненавидяното училищно.

“Обрано” – скъпоценен израз за телевизионно присъствие на политик, който е страдал от логорея, но напоследък е много обран. Набелязва се преход от “предобрен” към “обран”. Можем да го тълкуваме и като обир на непреднамерената широта на присъствието.

“Широко скроен човек” – недоразумителен израз за лица, радващи се на обществено одобрение, поради широтата на разбиранията си и широтата на разночинството си. Народен човек, не се връзва с експертност, и за дрехи не стои добре…

“Стойностно”- стойностно е онова масово културно явление, натоварено от посредствеността с голяма значимост, защото истинското я плаши, а иска да се поклони на нещо, в което кънти официозност и се съглежда одържавяващ щемпел. Тази дума е нещо като министерство на културата на посредствеността.

„Може ли по-просто” – лозунг на акутната посредственост, която се разярява от по-сложното и иска да наложи посредствеността си като норма за всички. Музата на всички тез нововъведения!

Но ако дотук бяхме сепнати от известни белези на простолюдност, а както е казал Стоян Михайловски “Нека простолюдинът си простолюдинства!”, нима и в академичните среди, които съблюдават друг, по-софистициран изказ, понякога не се случва една Гъливеровска метаморфоза – две-три лекета задават обичаен тон на сциентистка замърляност в полувяла кавга с четирима-петима чистофайника и обичайните им преувеличения? Едни смаляват, докато си трият очилата, и тъй се възрадват на големини, а други разголемяват, докато си слагат очилата и встъпват в право да се зачудят на малкост. Трудно е да се отстоява какъвто и да било размер.

А размерът, както гласи рекламата, има значение… (В смисъл?) Така много малкости съставляват, халее-хоп, нагъчкани, и представата  за голямост, която, изглеждайки смалена, понявга се стоварва връз главите им изневиделица, додето биват вторачени в малкост... Доста смешно!

Издразни ме, не ме кефиш! Може ли по-просто…

Пишете на Любомир Милчев Dandy на edna@netinfocompany.bg.