Една "Фейсбук" жена неотдавна изрази възхищението си от мен – заради моите книги. Тя беше на косъм от шейсетте. Симпатична и склонна да се отдава на задушевност и да се трогва.

Емигрантка. В един от най-хубавите краища на света. Калифорния. Да не забравяме, че и там има пустини. Тя, като че ли живееше в пустинята. Това ме навеждаше на тъжната мисъл, че ние българите и тук и там живеем в райска градина, но в най-запустелия край на райската градина.

Милата дама. Беше достолепна на снимките си в митичния "Фейсбук". Преподаваше музика на пустинните деца. Имахме връзка. Сега ще се изсмея на глупака, който веднага свързва думата връзка с Ероса. Връзка означава общуване, глупако.

Тази дама беше наистина въодушевяващо умна. Не казвам ли това от страх, че тя може да прочете в пустинния си дом написаното тук (в този свят на всепроникващата информация – като пясък в пустиня) и ако то не е достатъчно мило – да се обиди? Може би и заради това. Но тя наистина беше и надявам се Е, една много умна дама. Четеше много и пишеше добре. Пращаше ми свои неща.

Аз също и изпращах през хилядите километри несъществуващо (вече) пространство свои разкази. Всеки път си изпращахме все по-въодушевени и мили, хвалебствени и крайно благоразположени отзиви. Това е една от болестите на "Фейсбук". Хората или злобно се нападат, или го подкарват на едно кухо и прекалено славословие.

О, колко си прекрасен на тая снимка, колко одухотворен! – пишат те един на друг за профилните си снимки. О, супер си, невероятна! – пишат те. О, Бог ти е дал всичко! Всевъзможни свръхмили ласкателства. Това, всички добре знаем – уморява. И често се превръща в своята противоположност.

И както двама човека са си писали най-красиви и ласкателни думи – така изведнъж жестоко се обиждат един на друг и спират да си пишат…Оставайки с тежка горчивина от мимолетното познанство. Във "Фейсбук". Умората на прекалената и неподдържана от нищо материално връзка.

Поддържана на фалшиво високо ниво. Ах, колко си мил, ах колко си прекрасен – пишат си "Фейсбук" съществата – и след няколко седмици, уморени от това празно, нематериално въодушевление, подкрепяно само от думи и снимки – те изпадат в чувство за празнота и раздразнение. Симпатията, обичта и топлите чувства се крепят на обонянието, допирът между топли кожи и така нататък. Добре знаем, че обонятелната част от мозъка е всъщност част от системата, отговаряща за емоциите.

Лимбичната система. Както и да е. Във "Фейсбук" няма миризми. Няма и топли докосвания. Това не прави "Фейсбук" по-малко прекрасен! Просто трябва да се научим да не очакваме от общуването там нещо повече от мимолетност. От леки и кратковременни въздишки. Та така – дамата от пустинята един ден попаднала на един мой текст – кой знае как стигнал през етера до нея – чрез някое от безбройните електронни издания.

В този текст аз говорех за някакви общофилософски неща, но в едно кратко изречение давах за пример нея, наричайки я: Една мила, възрастна дама от Калифорния. На същия ден, в която тя прочете това, ми писа съобщение, пълно с горчивина и озлобление. Възрастна дама значи! – възмущаваше се тя. Ама…- оправдавах се аз – за мен ти си възрастна… тоест – не си дете, не си и момиче…- но оправданията ми не помогнаха, естествено.

Плюх от отчаяние. Все още живеем във времена на пълно лицемерие и неосъзнатост… – казах си - … в които един човек се обижда дори когато публично кажат истинското му положение в живота. Но може би… и аз не съм прав? – казах си след това. - Може би хората не искат да живеят в истина, а в миличка, щадяща, блудкаво-розова, но мека и ненараняваща заблуда? Може би…

И все пак…Мъчно ми беше за тази една жена. Която повече не се появи в моя живот. Следа от горчивина остана от нея. Тъжно ми беше за нея. И за нейната пустиня, в която сигурно има много красиви, бодливи цветя.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.