Вървях по Граф Игнатиев и се чудех какво да правя. Имах половин час до някаква среща. Голяма част от живота ми напоследък преминава в ходене по улиците в очакване на срещи. Това е нож с две остриета. Това е роза с два вида миризма. Единият е съмнителен.

Вървях и гледах витрините. Улавях се, че се оглеждам повече, отколкото да гледам какво има зад тези витрини. Да се радваш на външния си вид е едно от най-неприемливите неща в обикновения живот. Когато си мъж и си над двайсет и осем, да речем. Дотолкова е неприемливо, че чак се роди някаква особена категория (не в България, из целия цивилизован свят), в която да бъдат приютени тези мъже, които се интересуват от външния си вид, да бъдат защитени в нея и да не бъдат нападани. Метросексуален – така се казва май. За мъжете, които си обръщат внимание, не пускат кореми и така нататък.

Какво ли би казал по въпроса Чехов, който малко преди това е казал: “У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.” Та за каква, по дяволите, метросексуалност става въпрос?

Но някой ще каже: "Oглежда се този, който не е уверен в това, че у него всичко е прекрасно!"

И вероятно ще е прав.

Но аз на него ще отговоря: А кой, по дяволите, може да е уверен?

А) в това дали у него всичко е прекрасно, при това във всеки един момент? Та нима човек не е неясен облак газ, който в един миг е розов и благоуханен, а в другия миг – минавайки над кучешко лайно (помнете, говоря с метафори!) – не е станал кафяв и вонящ?!

Б) в това кое всъщност е прекрасно? Може ли да е уверен човек, че прекрасното е едно и само едно единствено? И то точно това, което той е решил, че е?

И не ни ли кара нашата "светла" цивилизация винаги да се съмняваме в правотата си и увереността си (особено ако започнем да ставаме нещо много доволни)?

А не ни ли кара нашият еснафско-постмодерен, попско-яхниено-православен, урбанистично-махленски морал, тоя цербер, страдащ от кучешка тения – не ни ли кара винаги да се плашим и самоукоряваме, ако не дай си Боже – се харесаме? Сами себе си?

И така де. Вървя и се оглеждам неуверено във витрините. Защото не знам дали всичко у мен е прекрасно. И всъщност – знам, че не е. Аз съм едно старо конте. Застаряващ суетник. Нищо повече.

Оф, какво жалко самопрезрение има в това изказване! Защо ли го има това самопрезрение у мен? Защо ли...?

Ами може би…Защото в социалистическото общество унищожителната самокритика беше на мода? – ще кажа аз.

А и защото във фалшивото християнство, това (измисленото, за да мачка) унищожителната самокритика също е на мода?

Чувството за вина, свързвано с християнството, е всъщност дело на зли хора, които искат да имат власт над другите, помнете ми думата. Христос няма нищо общо с това. Та не е ли така: Бог е Любов. Не укори, вини, ограничения и заплахи. (Някой многознайко ще каже: Ти пък много разбираш от Бог – и така ще си присвои правото само той да разбира.)

Но както и да е. Аз се шляя и се срамувам – по социалистическо-християнско-еснафски начин от това, че вървя и се оглеждам във витрините. И пак казвам: Християнин съм, но не мога да понасям скитащите сред нас цербери-моралопазители!

Ха! Замислям се – да си купя ли сега от тези наливни парфюми, които виждам зад една от витрините?

Хубави са, български и евтини. Не съвсем евтини, така че не е унизително. Пък и – не е ли целият ни живот евтина имитация? Така че – един парфюм повече или по малко…

Но пак се включва у мен срамът от това, че прекалено си обръщам внимание!

Та нима не е редно един мъж да мисли за други неща – не за парфюми? Не трябва ли той да мисли за атомни електроцентрали? За спасяването на света, за семейството, за печалба от тотото, за бизнес със замразени свински карантии, за политика и за изтрити накладки на "Ауди" осмица? Не е ли това правилното за един мъж?!

Но аз съм поет! Обичам нежни плодови аромати!

Трябва ли да се чувствам виновен, само защото хората просто обичат да карат другите да се чувстват виновни? Като непрекъснато измислят грозни укори  - един към друг?

Ако ме укоряват хората, че съм суетен (задето се гледам във витрините)  и женствен (задето си купувам парфюмчета) – трябва ли аз първи да хвърля камък по себе си? И да се самопрезра?

Някой сух некъпещ се мъж или жена, пазител на благоприличието, ще каже: "Просто стани като хората! Просто бъди скромен! Влез в релсите. Просто стани такъв, какъвто ние искаме и ние..."

О, вие ще ме презирате пак, мили хора! – ще им викна аз. – Вие само това можете, мили български хора! Да се мразите и укорявате за всичко – един друг!

Казвам си аз и се натъжавам. Виждам във витрината Чехов, който се опитва да каже пак нещо за човека, който трябва да бъде прекрасен. Но устата му е запушена. И той се засрамва, защото да искаш да си прекрасен в наше време и тук е несериозно и даже малко срамно. Суета някаква.

И аз се отказвам да си купувам парфюм и не се гледам повече във витрините. И виждам…

И виждам един млад мъж. Той върви токова бавно…Той върви толкова бавно, че на мен ми става лошо. Той е най-сакатият човек, когото съм виждал. Някаква неведома и особено зловеща парализа е нагънала тялото му. Той е като жилава, млада пръчка, която някой бесен луд е начупил. И сега тя се крепи цяла само на жилавата си кора.

Сто остри ъгъла е това тяло. Прикляквам, защото в компанията на такъв човек ми е тежко да стоя съвсем изправен. Топка тъга се друсва върху сърцето ми. Той ходи.

Коленете му почти опират земята. Но не напред, а настрани. Краката му се сгъват странично. Ръцете на обратно – в лактите. Патериците му са безнадеждни колчета. Около които расте горичката на тялото му – от криви и болни дървеса. Дали го боли много? - запитвам се.

Сигурно. О, Боже!

О, Боже! – провиквам се на ум аз - Сега трябва ли да страдам? Задето така страшно изглежда този млад мъж, а аз съм по-стар от него, но съм здрав и изглеждам по-добре... тоест нормално?

А, да страдам ли адски от това, а Господи? – така питам моя мил Господ аз и вървя бавно зад момчето с патериците. Приличам на едночленно погребение – зад ковчега на Чеховите думи "У Човека всичко трябва да бъде…"

Ако някой идиот каже, че у това момче има нещо прекрасно и тръгне да ми говори за душата му и сияйната красота на духа…пфу, ще плюя на този идиот. Това момче беше страдание и мъка на два крака. А мъката не е красива. Грозна е. И лъжата, че мъката може да бъда красива, също е грозна.

Да страдам ли цял живот, а Господи? За това, че има толкова страдание около мен? – попитах пак аз.

И сам си отговорих, защото знаех какво казва Бог в такива случаи.

Ако се отчаеш заради това, ако се отдадеш на лошо чувство, ти ще престанеш да си добър човек!  А и заради малодушното си страдание няма да можеш да помогнеш никога на момчето… Нито на всички такива момчета! Затова, виждайки го, не страдай! А се засмей, човече Божи! 

Така ми каза Бог. Тоест - аз си казах така…

…но нима Бог не говори право от сърцата ни?

И откъде другаде, ако не от сърцата ни?

Ще направя някоя добрина, вместо да се отчайвам! От мъката около нас!

Така си казах и плеснах с ръце. Пред мен стоеше океан от живот, от мъки и грозотии. Трябваше в тях да се въвежда и красота и радост! И аз бях длъжен да правя именно това. Не да страдам от вини и угризения. От чернота.

Даже ще си купя и един парфюм, Господи! – казах уверено аз. – Светът, макар и тъжен, трябва да се опитва да мирише добре!

Действай, мойто момче! – каза Господ.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.