Една жена дошла в болницата на жена ми. Не, жена ми не притежава своя болница. Тя работи там. Жената била журналистка. Тази сутрин жена ми ми разказваше за нея, докато пътувахме. Минавахме покрай безкрайния полуцилиндър на надземното метро и тя ми разказваше. Болницата, в която работи жена ми, е втората по големина психиатрия на Балканите. Тази в Курило.

- И дойде тая жена и снима – каза жена ми – моля ти се! Защо така правят тия хора, бе? – в гласа ѝ имаше горчив гняв и възмущение. Човек пие горчиво кафе сутрин, явно има нужда от горчиви неща сутрин по принцип. Щом така често започваме дните си с горчивини от живота, явно имаме нужда от нещо горчиво сутрин. Явно това подготвя сърцето за сблъсъците на идващия ден. Горчивото кафе и споделянето на горчиви случки. Та така.

- Какво снима тая жена? – попитах аз, защото знам, че кафе се пие по-добре с някого. И горчивите случки трябва да се консумират също с някого. Така препоръчват производителите.

- Ами дошла и снима… - завива към банкета жена ми, защото някакъв човек явно иска да се самоубие, правейки двойно изпреварване.

- Какво снима? – питам с умерен глас аз.

- Решетките… всички само решетки им дай да снимат! И намерила моля ти се в дъното на двора… един склад. Който го ползваме само в краен случай, когато дойдат някакви помощи. Изоставена сграда такава... сещаш се.

- Сещам се – казвам аз, защото преди години, когато в тия болници беше наистина много по-зле, аз работех точно в тази. Там се и запознахме с жена ми. Помня тия порутени полубараки, полупавилиони, които тънат в сенчеста влага в ъглите на дворовете на големите стари болници. Просто никой не ги е разрушил. Даже и Времето не се занимава с тях.

- Защо, викам ѝ аз, снимате точно тия неща? – продължава жена ми – Защо не снимате стаите? Които са ремонтирани? Които сега ремонтираме?

- Интересно – допълвам аз, защото съм започнал да се възмущавам също, въпреки ранния час – защо не вземат тия журналистки да снимат гадните и антиутопични задни помещения, складове и разни такива… в моловете… в луксозните хипермаркети. Там е по-голям ужас от всеки един склад. Там… Абе навсякъде може да се намери нещо гадно за снимане. Всяко място си има и заден двор!

- Ами – защо?! Айде де? – ехидно се усмихва жена ми.

- Защото на такива места никой няма да я пусне – казвам аз и се усмихвам също ехидно. Защото журналистите изпитват едно такова… хаха, робско, анално и страхливо изтръпване, когато стане въпрос за имотите на богати и силни хора… и там не смеят да припарят. Защото там може някой да им счупи ръчичките. Кой напада богатите и силните? Хаха – да не е луда тая журналистка? - Я – вика си тя – да покажем някоя гадост! Но да е такава – лесна и удобна. Да покажем цигани, болници… луди… Лесно е да нападнеш това умрЕло куче – държавата… здравеопазването… Я нападни някоя мутра? Някой крупен бизнесмен? Друг път…

- Ама тя си има обяснение – казва жена ми и пуска още един забързан нанякъде с колата си - катафалка самоубиец – журналистката казва така:
- Aз го правя това, показвам тия неща, за да не се случват повече! Да няма такива задни складове и такива запуснати болници… и решетки…

- Хаха, да бе! - виквам аз - просто си изкарва кирливите парички! – и се изсмивам с презрение. Обикновено си налагам да не се отдавам на презрение. Но когато видя някой страхлив човек, който си изкарва парите по жалък начин – изпускам се и започвам да презирам. – Изкарва си жалките пари, защото знае тъпия урок, че само гадните новини продават. Но на хората това вече им омръзна. Да!

- И аз мисля, че им омръзна… - казва жена ми и се усмихва за първи път днес.

- И тя не си прави сметка, че по този начин само трупа още малко омерзение и отчаяние в нашия… и без друго претъпкания склад с омерзение и отчаяние. И освен това… като показваш на хората гнусни неща, отчайващи неща, кофти неща – ти им даваш оправдание. Да са отчаяни и да правят също такива грозни и отчайващи неща. Те си казват: - Aми то навсякъде е така! Като е толкова гадно – аз защо да се старая да променям нещо?

- Точно така! – по-смело се усмихва жена ми – На чистите места никой не смее да цапа. Но ако си създадем представа, че навсякъде е ужасно и мръсно… на никой няма да му пука, че цапа и мърси… безобразието ще стане норма.

- О, да… - въздишам аз и погалвам умната си жена по бузата, а тя си кара. Всичко е в представите ни! Който ни създава представи, носещи отчаяние, той ще си понесе наказанието… някой ден.

- Ти пък – мислиш ли? – смее се жена ми – от кого?

- Ние просто трябва да го предупредим – казвам аз – и нека той си живее с мисълта, че ще бъде наказан. Това ще е неговото наказание. Който прокарва отчаяние – трябва да живее в страх.

- Момченце, обичам те! – казва ми жена ми и се смее на моята гневна решителност да накажа всеки, който сее омерзение и отчаяние от живота, тикайки грозното в очите ни. Даже и някаква си скромна и незнайна жена. Журналистката имам предвид.

- Сега да вдишаме дълбоко и да покорим света! – плясвам аз с две ръце по таблото и пускам с все сила "Дорс" на дивиди-то на колата ни с "L.A. Woman".

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.