Тия дни бях в Бургас. Бяха ме поканили на среща с читатели, за да представя цялото си творчество. Цялостното си творчество! Как звучи само! Като през зрелия социализъм. Когато писателите и другите творци обикаляха страната с черни волги и говореха на народа.

Но аз ще ви кажа защо звучи така. Защото нещата никога не се променят. Така или иначе – винаги ще има писатели и те винаги ще имат творчество и винаги ще ги канят да го представят по градовете. И отново ще има малко фалшива приповдигнатост, а също така и малко официозна скука. Запомнете: Светът си стои на едно място. Ако забиеш по-дълбоко пръст в месата на земята – ще бръкнеш в окото на някой отдавна умрял тракиец. Образно казано. Стоим, ходим, лежим и умираме върху останките на милиони, съвсем подобно на нас живели хора. Хора. Та и аз така.

Подобно на старите и тежки, подобни на гемии, пълни с гръцки зехтин Творци от Миналото – обикалям и се представям. Само дето не ме карат с черна волга. Пътувам с обикновен автобус. Но – поезията е по-важна! Нали така?

И пристигнах в Бургас и като истински човек на новото време влязох в бургаския интернет. Намерих кафене с уай-фай и се гмурнах. Бургаският интернет е същият като софийския. Не е като водата. За водата знаем: там е по-мека. А във Враца – ух, там е варовита като… ужас! Хаха – да. Интернетът си е еднакъв навсякъде. Всъщност – явно още нямаме достатъчно развити сетива, за да открием разликите в интернета на едно и друго място. Всички живеем, гмурнати в глобалната мрежа, и излизаме, само за да се храним и размножаваме. За минути. И това – помнете ми думата – не е лошо. Просто това е еволюцията ни.

И в Бургас…

В бургаския интернет една жена ми писа: "Ще дойда на представянето Ви. Аз съм от Варна" – писа тя.

И тази жена дойде. Специално за мен. От Варна. Пропътува с малката си кола, само за да ме види и да присъства на представянето ми тези сто и незнам си колко километра. Боже, колко странно ми стана!

Първо – малко суетна гордост: "Та значи аз съм доста важен" – казах си. После веднага ме обзе неудобство, пък даже и срам от тия мисли. Как!? Та тази мила жена ще се разсипе от път… А аз какво ще ѝ дам? И накрая ме обзе и една такава спасителна, суха и общо взето – неприсъща за мен – жалка – консуматорска хладина.

"Та нали всеки прави каквото си иска?" – така каза демократичният и хладен консуматор в мен. Аз не отговарям за постъпките на другите – били те трогателни, сърцераздирателни или внушителни или трагични. "Всеки прави каквото си иска!" - така нашепваше спокойният и безразличен консуматор.

Но аз не съм консуматор или поне се пазя да не стана - ей така без бой. И затова не оставих жената просто така. Не я оставих само да ме погледа един час от задното си място в залата, после да ѝ кимна с глава и да си отида. В хотела.

След като приключих с представянето си, с Представлението си - седнах с нея и вечеряхме заедно. Тя беше симпатична и горе-долу на моята възраст. Умна и тиха по леко весел начин жена. На моята възраст, както казах. Тоест – никак немлада. Омръзнало ми е, честно казано, от това мизерно лицемерие, че всеки е млад, че млад е младият по душа и така нататък. Това тъжно изопачаване на нещата е само, за да успокоява остарелите. Жалко е някакси. Аз не съм млад. И тия на моя възраст не са млади. Който каже, че не е така - е страхливец и лицемер. Истината, дами и господа – е важна.

Та така. Милата дама, моя почитателка (имаше всичките ми книги) беше на моя възраст. Каквото и да значи това. Какво ли иска и търси това вълнуващо се и страдащо сърце, та да дойде късно вечер в хладната есен през цялото крайбрежие на едно незначително събитие като представяне на писател?

Сега ще осъществя най-свещения акт на свобода на мисълта. Ще ви кажа следното: Аз Ще си Позволя да не Разсъждавам за Това. Нека само сърцето ми тълкува – защо е дошла; и как и какво… Мисълта обикновено е прекалено слаба. Никога няма да знам защо тази жена дойде. Не я и попитах. Вечеряхме, после тя си тръгна. Извиних ѝ се, че не мога да я поканя в хотела, защото съм много уморен. Всъщност струваше ми се глупашко и смешно възрастен човек като мен да кани възрастна жена като нея в хотела си. Тя се усмихна и каза, че и да я бях поканил, не би дошла.

- Поезията е важна – каза тя.

Да – позволих си да не разсъждавам дали казва истината или не. Дали би искала или не. Това – тези разсъждения – са смешни. Светът е много сложен за нашите разсъждения.

Разсъжденията, апропо, ги оставям на вас.

На раздяла, към девет и половина, тя ме погали по бузата и каза: "Ти ми даде… не можеш да си представиш колко ми даде!".

Останах в приятно недоумение. Което не искам да нарушавам.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.