Пресичам улицата в ден през септември. Отивам на среща с приятелка и ми е леко на душата, очакваща и неочакваща нищо специално, освен споделяне, нови открития, лекотата на разговор, който задълбава, а после може и да го забравиш, но момента – не.

На крачки съм от срещата и пресичам пешеходната пътека при църквата Света Неделя. Виждам, че зеленото става червено и забързвам ход. Обръгналото ми на софийското движение чувство забелязва с периферното зрение, че мотористите на пътя са настъпили газта и виждат вече жълтото в зелено.

Затова се съсредоточавам в по-настъпателно движение към близкия тротоар, когато забелязвам жена с бастунче. Тя върви бавно, ритъмът й няма как да се забърза и изравнявам ход с нея.

Исках да я запазя от някой по-нервен придатък на пътното движение. Прихващам я леко под ръка. Стигаме до ниския бордюр и й казвам: „Да ти помогна“. „А, ще ми помогнеш ти, как можеш да ми помогнеш“, отвръща ми тя и тогава аз наистина я поглеждам. Вече сме стигнали тротоара, обръщаме се една към друга и виждам възрастна дама. Дама е думата. Побеляла коса, остригана спретнато, по пионерски. Дрехите й са чисти, но клошарски.

Панталон, прикрепен с връзка върху жилетка. Бастунче. Вдига лицето си към мен. Кожата й е бяла и чиста, пощадена от възрастта. Хубава. За да видя очите й, трябваше да се наведа. Трудно ги движеше и имаше проблем да ги изравни с моите. Когато го направи ги видях – сини и гледат от едно друго време. Сякаш вечни, носещи минало и бъдеще, но не и сегашно. Отвъдни очи, като на сляп, но виждат.

„Не ме пипай, може би мириша, нямам дезодорант“, казва ми. А всъщност мирише хубаво, чисто. Успокоявам я, че е чудесна. Отново питам какво мога да направя за нея и защо не мога да й помогна.

Тя, дамата, започна разказа си. Поетеса е. Навремето била много красива и Станко Тодоров я гонел. Но тя не се дала, защото е свободна и си говори и пише каквото си иска. Докато разказва, проплаква и споменава за условията, при които живее. Някъде в Красна поляна, с много хора, може би старчески дом, може би клошарско жилище.

Обидно й беше, страдаше. Като унизена дама, която не може да се грижи за себе си, за която животът не се беше погрижил. Показа ми зъбите си и колко спешна нужда от помощ има. Разказа ми за очите си и защо трудно ги вдига. И те имаха спешна нужда от грижа. Разказа ми за това, че в тази държава хора като нея са забравени, излишни, стъпкани.

Става ми мъчно, опитвам се да бъде полезна, но не зная как.

Давам й пари, пъхам й ги в джобчето, защото не вижда добре. Прибавям визитка. Уверявам я, че винаги може да ми се обади, ако има идея как да й помогна конкретно. И тогава тя ми казва:

- Ще ми помогнеш, като запомниш името ми. Искам да ме помниш.

- Добре, казах й. Ще запомня името ти. Ще те помня.

Името й забравих. Забравих го толкова бързо, колкото забравям изобщо имената. Както забравям важните рождени дни, годишнините от сватбата си, фактите.

Помня хора и случки. Помня моменти. Имената и датите в моята глава са клопки и паметници. Опитвам се да се справя с тях, но те се справят с мен.

Помня обаче теб, дамата от пешеходната пътека при Света Неделя. Очите ти, кожата ти, думите ти. Ти ми каза, че имам крака на балеринка и очи, които събличат мъжете. Странни думи за жена на твоята възраст и в твоето положение. Не го очаквах, защото оплакването от болящите зъбки и болните ти очи ме настроиха на друга честота – състрадание и нужда от помощ.

А ти си говореше с мен като жена. Ти говореше за любов.

Не ми се обади моята дама от пешеходната пътека. Поне за сега. Може би и визитката ми се е изгубила като името й в паметта ми. А може би и тя не помни моето име. И двете не помним точно месеца, деня и годината.

Помня един ден на пешеходната пътека при Света Неделя. Помня среща на жени отвъд всяко време и обстоятелства.

Ти страдаше физически, аз – не. Но ти на мен ми даде представа за женственост отвъд обстоятелствата и въпреки тях. Ти си красива. Казвам ти го сега и вярвам, че ме чуваш.

Името ти забравих, но помня теб. Помня очите ти и разговора ни.

Такава си те взех в себе си – синеока, белокожа, миришеща за чисто, проникновена и любовна. Страдаща.

Една жена, пресичаща улицата.

Вечна жена.