От няколко дни все ме търсеше малкият Софкин. Сещате ли се? Малкият Софкин, който се бори за правата на ниските хора.

Ниските хора. Как им викаме ние? Джуджета? Май да…Но това определено е обидно за тях, така че аз няма да използвам тая дума.

А защо ли пък е обидна думата джудже? Та нали джудженцата са едни такива - работливи герои от приказките? Хм…Сигурно ниските хора, страдащи от хипофизарна недостатъчност или ахондроплазия, просто не искат да бъдат свързвани с тия приказни човечета. Може би, защото не са приказни, а съвсем реални мъже и жени? Знам ли? Трябва да попитам Софкин.

Първо се запознахме. Той си седеше в някакъв клуб и явно ме беше видял как размахвам ръце по улицата като типичен замаян писател-безделник (аз все работя нещо и все имам вид на безделник) и изскочи, та ме пресрещна. Чевръсто някак, догони ме, завъртя се около мен и ми препречи пътя.

Хоп. Здравей, познах те, много ми е драго! – бързичко заговори той. В Северна България казват: бързорек. Човек, който говори бързо и чевръсто. Софкин беше бързорек. Малък човек, висок до пъпа ми, а може би и по-малко. С голяма и тежка, мъжка глава. И плътничко, приятно, яко телце. Само джу…да, извинявай Софкин, нали се разбрахме, няма да казвам тая дума. Само малките хора като Софкин имат такива пъргави телца, умилително къси и якички. Като на живи кукли.

Май не е много политически коректно да обсъждам така тялото на един нисък човек, а? По дяволите на политическата коректност. Аз имам добро чувство и съм честен като хладна вода. А политическата коректност... тя е за лицемерните чиновници. Да вървят по дяволите и те. Аз само внимавам да не нараня някого. А лицемерието не спасява от нараняване.

Така де. Софкин ме спря на улицата, разбъбрихме се: Аз от телевизията те знам, а - и аз теб от там те знам – и дрън-дрън – разбрахме се да се чуем пак и да си помагаме, да направим нещо заедно, живот и здраве.

Забелязал съм, че публичните хора, обществениците, както ги наричаха едно време (защо ли заменихме думата "общество" с "публика"? Може би да подчертаем пасивния характер на последната?) винаги, когато се видят, се разбират нещо да направят заедно. Канят се един друг на разни събития. Кимат енергично с глави. И ние със Софкин така.

Но когато се разделихме, аз се замислих. Редно ли е, по дяволите, ей така да карам непрекъснато, повърхностно и по светски, и все да казвам: Да, да, да, ще се видим, ще се разберем, ще го измислим, ще действаме, ще направим! И в същото време да забравям, да подминавам, да затлачвам, да отлагам, да затъвам в своите привидно важни, всъщност – суетни и празни, като всички други, задачи?

Да карам напред замаяно, и да не обръщам сериозно внимание на никого и нищо, улисан в своя какафоничен сън, който някои хора за улеснение наричат живот? Забързан като суетна мравка... Редно ли е?

Хората тичат и потънали до шия в дисплеите на смартфоните си, затънали до темето в мислите си за сметки и оферти, не обръщат внимание на никого и нищо. Всички все сме много, много заети!

А животът нито е станал по-дълъг, нито по-смислен…

А Софкин на всичкото отгоре е и толкова нисък! Лесно е да го подмине забързаният човек! Я, колко високи неща има за мислене?!

И затова, когато той ми написа след няколко дни "Човек, трябва да се видим, ти ще разбереш. Имам нужда от помощ, защото при мен е война, война, човек!" -  аз реших: Стига съм се правил на зает и разкъсан между милион задачи хиперсоциален идиот!

За да си човек – казах си – трябва да се научиш и да се поспираш! Животът не ти е някакво надбягване между плъхове! Мъдрият човек се поспира, за да види и някои по-ниски от него неща. Защото там има... Много нещо има в по-ниските неща! – така си казах.

И най-малкото – като се наведеш, можеш да намериш тесла, с която да поочупиш високомерието си. И коравосърдечието, което се изгражда чрез съвременната градска досада.

Така че аз се поспрях. И се обадих на малкия Софкин, за да се срещнем.

Каква война, братче, с какво мога да помогна? – попитах аз, като се видяхме отново.

И малкият Софкин заразказва. За това, че ниските хора като него не могат да се качат в автобус, защото стъпалата са високи. За това, че лекарите не познават специфичните им проблеми и не разбират от болестите им. За това, че дори не могат да си дупчат билет в транспорта, а и няма за какво да се хванат, докато пътуват; за това, че... Абе – разни безобразни…

Не живеят весело малките хора – казах си.

Всъщност – като гледах Софкин – понякога са и весели. То кой човек не е така – ту весел, ту тъжен?! Тук не става въпрос за тъга и веселба. А за конкретни проблеми и помощ! – така си казах. Когато си нисък и не можеш да досегнеш, заради ръста си, нещата, които високите слагат на високо, имаш нужда от помощ!

Добре, мистър Софкин! – казах аз, когато той свърши с дългия си разказ за неволите и неуредиците в живота на ниските хора. – Добре! Ще гледам да помогна! Първо ще напиша нещо за нашата среща! Да се подсещат хората...

И Софкин яко стисна ръката ми. С малката си яка ръка. Ръчичка.

Като си тръгвах, си помислих, че в това малко и якичко телце има нещо друго. Нещо едва доловимо…Какво ли е то? – замислих се.

Когато завих зад ъгъла, се обърнах и погледнах към люлеещата се фигурка на отдалечаващия се Софкин.

Някаква болка има в това тяло – казах си – някаква болка, да.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.