Една сутрин излизах от вкъщи. От дома си в Младост Полигона.
Невзрачно място. Бивш военен квартал. Живея там и се опитвам да облагородявам средата с картини и портрети на писатели, които свалям от интернет и разпечатвам на разноцветни ярки картони.
Рембо стои до Йовков, Борис Виан стои до Гинзбърг, а те всичките – до Елин Пелин и Дюма.
Мразя да е безнадеждно около мен. А в един бивш военен квартал е лесно да изглежда безнадеждно. Само трябва да се вгледаш в окапалите мазилки, подобни на кожи на прокажени и безнадеждното идва.
Та излизах от входа. И кой да видя? Моят приятел - клошарят Площи.
Площи идва от славната му фамилия - Площаков. Син на последния командир на подводница в България. Подводницата отдавна я няма. Синът на подводничаря спи, където намери. Където завари. Където...
- Какво правиш тука, бе Площи, в моя жалък вход? – попитах го аз и вече знаех какво прави той. Бях му дал преди месеци ключ – да си прибира в мазето ми клошарските скъпоценности.
- Ами, тука... - измънка Площи – тая нощ трябваше да спя някъде, пък нямаше къде... а то навънка е много студ. Бахар, бе братче. Не е за навън. И аз тук, в мазето, ама идеално се спи, да ти кажа.
Помислих за не повече от миг – мазето ми беше голямо колкото малка тоалетна. Много малка. И в него просто не валеше сняг. Температурата беше колкото навън. Или с един градус по-висока.
- Добре. Спи тук, ама... - казах аз на Площи, но не знаех какво друго да му кажа. Беше ме много срам от това, че аз имам къде да спя, а той не. Но моята мила жена работи в лудница и всеки ден е сред клошари. Един ден ми каза: "Моля те, нека му помагаме, ама да не го взимаме вкъщи. Поне вкъщи да не съм сред клошарите и пропадналите хора."
И аз разбирах и нея. Чувствах се някак притиснат.
Но мина една седмица и аз се преместихме да живеем в Банкя. В къщата на родителите ми. Тогава ми хрумна, че там има чудесен сутерен, който вярно - има прозорчета, през които се виждат само краката на хората отвън, но си е убежище. Прилично и уютно. Стига някой да внесе в него уют. Дивани, хладилник, радио и масичка. Пристанище за прокудени души.
И викнах Площи да живее при нас. В тоя сутерен. И той заживя. Каза една сутрин: “Ей, родих се.” Наистина, след седмиците прекарани в катакомбите на мазето, в това светло и чисто място, със сигурност му беше добре.
Но като вземеш при себе си един човек... Като започнеш да отглеждаш роза... Като започнеш да опитомяваш лисица... Сещате се – Екзюпери... Та като започнеш, трябва да караш до край.
И ние започнахме да готвим на Площи. И да му даваме по някой лев. И да му купуваме основните неща, необходими, за да захапеш живота и да заживееш сравнително прилично - четка за зъби, дезодорант, обувки (мои стари), печка, часовник за стената.
А после намерихме и работа на Площи. Той започна да се чувства малко неудобно така - с дом и храна, но без самочувствие. Тоест – без работа. Тези две думи май са синоними. Или поне би трябвало да са. Та – намерихме му работа. В мебелния цех на брат ми. Да попочиства това-онова. Проста обща работа.
И ето. Стоя тази сутрин и питам Площи: “Как е? Как е бачкането, как e това-онова?”
А Площи направи една такава – много българска физиономия. И каза следното: “Абе оня, брат ти, не знам, ама аз цял ден там, работа това-онова и той – накрая - само десет лева. А аз съм работил цял ден! Ооо, от утре – кафенцето, цигарката – и само като ме повикат, тогава ще премета! Няма да блъскам аз! Да не съм луд?”
И аз постоях и се замислих... Какво ли трябва да е моето отношение в момента? Да се разгневя, задето Площи е неблагодарен? Или да се зарадвам на неговия разумен и трезв взискателен поглед. Той просто искаше да получава повече пари, както всеки в пазарната икономика, в пазарното общество.
Доста ще мисля по този морален казус.
След това казах на Площи: “Виж какво, приятелю! Първо работи, колкото се очаква от тебе и така, че да си спечелиш парите... пък и да си създадеш добро име. Пък после ставай гявол и искай повече пари... А да бойкотираш работата още от втория ден? Просто недей! Прекалено българско е!”
И се разделихме. А аз силно се надявах да ме е разбрал добре.
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.