Калин Терзийски
Седя си в едно кафене в Казанлък. Готвя се да пиша нещо. Работя, пиша. Светът се върти около мен.
Някой ще изреве, че съм мегаломан, който смята, че светът се върти около него. Но аз не казвам това, че светът се върти около мен в оня смисъл. Който е вложен в глупавия, еснафски идиом "смята, че целият свят се върти около него". Не.
Просто аз знам, че всеки човек, всяко човешко същество има това естествено, предсъзнателно и архичовешко усещане – че светът е нещо, което прави разни неща и се върти около нас. Това не е продукт на нездраво високо самочувствие. Това е солипсистичното чувство на самота. Което всеки (убеден съм в това) познава. Тоя пусти свят!
Ще ми се да вдигна пръст и да се скарам на света: "Спри да правиш глупости!"
Спри да убиваш хора в Украйна, спри да предизвикваш страх в сърцето ми посредством разни размирици и заплахи от войни! Чуваш ли, свят?! Не ми се прави на полудял!
Ще ми се понякога даже да взема пръчка и да набия и света! И Хората. Какво друго да ги правя?
Някой е пуснал радиото в кафенето и аз чувам – интервюират един стар мой приятел – журналист. Питат го дали празнува День Победы или Денят на Европа. И той казва някои доста смислени неща. Най-вече за това, че журналистите от тъй наречения свободен свят ползват тенденциозна информация – смляна и сдъвкана от големите информационни агенции. И че самите те твърде тенденциозно и едностранчиво (което ще рече – нечестно) представят информацията. За случващото се в Украйна, Русия и въобще – там – на Изток.
Каза още, че западните медии съвсем се отказват от мисленето, леко и удобно демонизират Путин, намират си враг за корене и мразене и просто си я карат така – по лесния начин. Черният Путин и белите невинни украинци. Намират стари и удобни аналогии – Хитлер, Чингиз хан, това онова – и готово.
Но когато той изговори всички тия умни неща, на мен ми стана някак глупаво.
Спомних си как с него сме се борили заедно за някаква работа в телевизията – ту ни назначаваха, ту не ни назначаваха и след като поработихме месец, за компенсация ни дадоха по сто лева. Това беше преди пет-шест години. Така де. Тогава не ни назначиха. И аз си казах: "Миличък приятелю, прати всички по дяволите! Та ние с теб се борим тук за някой и друг лев! Дребни пари за насъщния! А сега сме седнали да обсъждаме събития и политики, които се правят от хора, които въртят в ръцете си милиарди! О, я стига!"
Та кога аз съм имал в ръцете си повече от... хм... хиляда лева? Кога ти си имал?
Кога сме имали пари и власт, та да знаем какви злоби и какви стихии ръководят един побеснял от имане и власт човек?
Така че – плюй, плюй, плюй и остави!
Това е все едно човекът, който никога не се е качвал на лек автомобил, да обсъжда качествата на новия модел BMW. Просто смехория! Плюй и забрави, приятелю! Не че не трябва да сме социално активни... Хубаво е да имаш позиция!
Но ти не знаеш ли, мили приятелю, че хората убиват други хора за хиляда лева, дори за сто лева... А какво остава за тези, които имат милиарди? Нима те не са готови да газят в планини от трупове и морета от кръв за тези милиарди?
Така си казах. И ми се прищя да кажа така и на света и на хората: "Какво се занимавате с тия обесници?"
Та не виждате ли, че те ви държат така и така в ръцете си. И както са ви хвърлили веднъж в Първа световна касапница, както са ви хвърлили втори път във Втора световна касапница – така спокойно могат да го направят и сега! Защото ние никога няма да разберем какви мътни и зверски стихии управляват поведението на хора, в чиито ръце има стотици трилиони долари (съвсем примерно го казвам). Така че…
Плюй и забрави, приятелю! Така казвам на света. И на себе си.
Мога само да се моля на Бог. Мога само да се надявам хората да не са чак такива свине и зверове, каквито неведнъж са показвали, че са.
И си поръчвам кафе и се готвя вече да пиша. Ще пиша нещо за Димчо Дебелянов. И се сещам, че и той – нежният бохем и вдъхновен сърцераздирател Димчо – е застрелян в една такава – независеща и неразбираема за него касапница. Осигурена от гадния свят, когото той не е разбирал. И който се е въртял около него – движен от бесни и неразбираеми сили. Пари и кървав, мръсен бяс.
И отварям компютърчето си и пиша вече. Но в чата на "Фейсбук" нещо мигва, кльоп– и ето – пише ми една прекрасна моя приятелка. Умно, вдъхновено момиче, живеещо в хармония и мъдрост – някъде по черноморския бряг. Тя се прехранва с чистене на къщи на руснаци, но всъщност е свят и мил, задушевен природозащитник. Гледа цяла сюрия кучета, лекува животни, защищава екологични каузи, ходи боса през цялото лято и спасява де що има за спасяване.
И кльоп - тя ми пише. И какво ми пише тя, миличката?
Ами – изгониха ме и от тая работа, по дяволите! – пише тя. И знаеш ли защо? – пише тя. Не – отговарям ѝ. Ами защото тоя, за когото работя, ме следял – продължава тя –…и видял, че аз, вместо да убивам паяците, които виждам по стените на апартаментите на руснаците, аз вместо да ги премазвам с метлата, ги взимам и ги пускам през прозореца на свобода. Ето затова ме уволни... ха-ха, затова загубих аз поредната си работа…
Така ми пише тя. И аз ѝ изпращам една електронна усмивка. В нея, надявам се, тя ще види моето състрадание. Има го!
А после ѝ пращам и една електронна целувка. В която има и една скрита електронна сълза. Но малка. Защото аз няма да я подвеждам към тресавището на слабостта и самосъжалението. Не! Сила искам да ѝ предам аз.
И веднага след това, ще взема пръчката! И ще набия тоя шибан свят, който спокойно избива украинци и руснаци, хвърля милиони в злоба и зверство един срещу друг – а лишава от работа едно момиче, защото спасява клетите паячета! Да.
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
