Калин Терзийски
Днес си вървя по хълмовете над Банкя и вали дъжд и въздухът, и аз сме напоени с тоя дъжд. Капчиците са малки като очи на мушици.
Умберто Еко напълно разумно е споменал в един свой шеговит Наръчник по гладко писане: Прекалено дръзката метафора е безпомощна като дерайлирал лебед.
Шегувал се е човекът. Във всеки от съветите му има и пример за това, което не бива да се използва в писането.
Аз знам много добре, че ако слушаш съвети в писането, ставаш не по-добър писател, а просто по-послушен безгръбначник. Всъщност – казвам си – нормите в писането (а и в живота) са за проверка. Слабаците ги спазват, силните оцеляват и продължават, въпреки тях.
След това си казвам: Добрите хора не са добри, защото спазват нормите и ги е страх да не ги нарушат. Добрите хора не са добри от страх от нарушението и наказанието. Те са добри от радост.
Да си добър е радост, не тегло.
Както и да е. Вървя си по хълмовете над Банкя и размишлявам. За очите на мушиците, за капчиците, големи като тях, за Умберто Еко…и кой знае защо – сещам се за майка ми.
О, да – ето защо! Защото тръгвайки по хълмовете – към моята бразда, към моето работно място (което сега е ресторантче, наречено Хемингуей, където седя и пиша), аз дадох указания на моя бездомник. Сигурно съм ви разказвал, че взех у дома, в приземния етаж на къщата един бездомник.
Бездомникът Площи. Морякът от търговския флот Площаков, който си пропи апартамента и няколко мрачни годинки си поживя по улиците и по разни наркомански свърталища.
Самият той никога не стана наркоман. Наркоманите го ползваха като по-трезв и оправен от тях, да им върши работа. И той им вършеше, за да има къде да живее. Пияница, работлив и добър – слуга на наркоманите. Сложен живот, а? Какво ще кажете!? Странен.
Та тръгвайки, трябваше да му дам някаква работа и малко пари. Така е при нас. Няма пари без работа. Примерно: Вземи, Площи и измети двора. На ти, Площи, сега пет лева. Вземи сега, Площи и измий стълбите. На ти сега, Площи, три лева, да си купиш един етилов спирт (спиртчок). Ама той спиртът е по левче – вика Площи. Хм, нищо, ти си вземи два спирта и некоя (некоя, не някоя, защото все пак сме в Банкя) и друга цигара.
И така нататък.
И аз, да ви кажа, много се гордея от добрата си постъпка. А в Новия завет ясно е казал Спасителят: Да си много самодоволен от добрините си и да ги разгласяваш – не е много хубаво. Ама аз така – като дете. Хваля се.
Но в такива утрини, мокри като риби, ми става малко неуютно в душата. Мисля си за неумерените си постъпки, за грешките си и за прекаляванията. Става ми гузно.
И точно тази сутрин се сетих, че докато аз се хваля с това, че съм приел един беден и захвърлен човек в дома си…и се гордея с това, моята майка на никого не е казала, че всъщност в нейния дом се е настанил този човечец!
(Прости ми, Господи, че наричам "човечец" най-великото ти творение – човека).
Защото си е така: Къщата е на майка ми и баща ми. България, майко мила, е на майките и бащите ни!
От АЕЦ Козлодуй до външната ни тоалетна в двора – всичко е тяхно дело. Дело на моето поколение са само известен брой мутренски палати по дюните и около язовирите. И моловете, може би.
И вървя под дъждеца и се сещам: Всъщност аз бях казал на майка си за Площи. Бях и разказал за тоя наш съсед, Площи, от София – как няма къде да живее и как вече спи и по мазетата. И ето…
Не аз, а именно тя беше предложила: Ами…вземете го тук…има долу място, ще му направим стая, хубава стая…
Аз само го повиках. И той се настани.
Но аз съм публична личност, да ме вземат дяволите. И се изкуших да разкажа на тоя и оня как съм приел бездомник в дома си. Така – да изглеждам благороден, Боже, прости ми! Суетен младеж. След седмица-две ще навърша 44. Писател и публична личност. Само ми дай да дрънкам, да разказвам, да разгласявам и да вдигам шум.
А майка ми, моята майчица на никого не е казвала, че всъщност нейният син, в нейния дом, по нейно предложение – е прибрал един бездомник.
Така се прави – казах си – вървейки по хълма над Банкя. Големият хълм като гръб на кит. Така се прави. Добрина в тишината. Без дума да се промълви.
Е, може и да се подхвърли някоя шегичка, както ги умее майка ми. Моята майчица.
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
