Тя стои пред болницата и гледа нанякъде. Скоро ще навърши седемдесет и пет. Но в наше време образованите дами умеят да се поддържат и тя изглежда по-млада. Тъжна е, или дълбоко замислена.

Как да проследя погледа ѝ, като не мога? Проследява ли се такъв поглед? Нали за да го проследиш, трябва да тръгнеш от душата. А в душата на жена, която гледа така, може и да е смъртоносно тъжно, нали така?

Не можем да влезем през дверите на чуждата душа – така знам аз – само можем да стоим пред тях и плахо да надзъртаме. Така че, аз не мога да проследя погледа ѝ. Тя гледа към нищото, към отвъдното, към безкрая, към себе си, към въздуха и към собствената си памет. Накъде гледа човек, когато е зареял поглед в тъгата? Никога няма да узнаем това. 

Дали има компютър, нещо, или ЦЕРН, който да отговори на такъв човешки въпрос? Накъде гледа самотна, тъжна, стара жена?

Тя стои пред болницата, защото мъжът ѝ е постъпил тук преди три дни. Тя всеки ден идва да го навести, но той е в интензивното отделение и я пускат само от четири до пет. Съвсем недостатъчно време за единствения важен човек на живота ти, нали така? Когато живот не остава много... Недостътачно е... Поне така си мисля и сърцето ми се свива.

Ах, как бих искал да съм невъзмутим, да попия цялата мъдрост на Буда и да не страдам при вида на неизбежно страдащите. Да изпитвам онова мъдро състрадание, което е над нещата, което всъщност не е и страдание, а само някакво благо снизхождение... поне така ми се струва, че учат източните мъдреци... уж ми се иска... защото си казвам: Та нали това е неизбежно – старостта и самотата в старостта са неизбежни! И тъгата е неизбежна, когато живот залязва и когато близките ти си отиват. Защо сърцето ми трябва да се свива от неизбежни и нормални неща? Будистите...

... И тръсвам глава и въздишам: По дяволите будистите!

Щом сърцето ми се свива, значи така трябва! Щом сърцето трябва да се натъжава от вида на тъжния, то аз не мога да го възпра! Сърцето ми си знае по-добре работата.

Аз гледам старата мила жена с тази трогателна червена косичка - като малка лисица, свита на главата, с тези очила и бледо личице като на старо бебе, с умните уголемени очи, с якето с куп джобове, в които се слагат карти от големите вериги супермаркети, защото там пускат понякога много евтини картофи, с обувчиците като спретнати градинки за крака, с панталончето от някоя си Турция, с блузката от някой си Китай...

... и се разтапям от тъга и не мога да си намеря място. Защото тя гледа нанякъде и животът изтича и какво ли си мисли тя? Ще остане ли сама утре или ще е малко по-нататък?

О, да... Аз я познавам, тя има голяма дъщеря, а тя живее в някаква си София, с някакъв мъж, уж добре живеят, не са зле, заедно са... всичко е наред, но са вече на четиридесет, о не, на повече от четиридесет, а не са женени, нямат деца... работят, работят, все работят, така стана, какво време настана, за нищо няма време, работят и се оплакват, че имат много работа и пак работят. А кога ще живеят и какво ще стане след това... тъжно е някак си.

Е, не са я изоставили, не са изоставили нея и таткото, сещат се естествено, ей ги бяха тук преди два дни, стояха цял един час – от четири до пет – в интензивното, при татко. Поговориха си, пристъпваха от крак на крак и пак изчезнаха към София, тая далечна София, София, София. Какво пък има толкова в тая София и там същата самота и тъга... побягнаха и тя е пак сама.

И гледа нанякъде.

Стои си пред болницата и накъде да тръгне сега? Да се върне сама в самотния апартамент? Но той е апартаментът, в който са живели заедно, а сега той трябва да стои тук и тя все едно прави нещо нередно – сама, а той тук. Не е справедливо така, та домът им е толкова хубав, когато са заедно, а сега той ще стои тук в интензивното, а тук стените са олющени, грозно е някак си, мирише на препарат, на урина, на смърт, а вкъщи така хубаво боядисаха преди половин година с жълто стените и са така свежи като лимонов огън. О, Боже, Боже, Боже.

И аз отивам при старата жена и тя отнесено обръща поглед към мене. И я питам: "Какво ще правиш сега, тия дни. Докато чакаш мъжа... да оздравее?"

Ще сготвя – казва ми тя – после ще изчистя апартамента, после ще стане време за ядене, ще хапна, после ще лягам да спя, не че ми се спи, но ще легна, после ще дойде утре и ще стана да готвя, за да донеса тук на мъжа, ще чакам да стане четири и ще му донеса каквото съм сготвила, ще му го донеса и ще му помогна да си хапне, че му е трудно сам, ще постоя и ще се прибирам... и после...

О, добре, имаш си работа! – усмихвам се аз с целия кураж на света, който намирам по ъглите на сърцето си, а той се оказва страшно малко. И аз търся нещо друго. И търся, и ме е страх, че няма да намеря и съм напрегнат. И накрая ей така, от устата ми неволно се откъсва - Ех, всичко е Божа работа!

А милата стара жена ме поглежда със сините си очи (о да, те са сини като небе, знаете ли?) и казва: "Просто не можеш да си представиш наистина колко Божа е тая работа!"

И се усмихва. И аз съм вече спокоен. По-спокоен. Доста по-спокоен.

Довиждане. 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.