Аз съм сред поколенията израснали на улицата, без мобилни телефони, в най-лошия случай - наблюдавани с бинокъл през процореца докато играя. Мои приятели бяха истински лица или в най-лошия случай плюшените Том и Джери и Пинко Розовата Пантера. Имах около десетина приятели и когато се ядосвах - плачех. Днес те са мои Face приятели.

Днес познавам и Джони Браво, Батман, както и стотици Жени-котки. Вече не просто си играя с тях, а играя в техния филм. Въпреки, че съм вече голяма, всяка моя стъпка е следена, всяка моя покупка е манипулирана, всеки мой приятел е непознат, а сълзите ми текат по-трудно.

Чудя се защо се наблюдава като цяло една притъпеност на истинските и най-хубави човешки емоции. Те просто са резултат от възможността ни да се приспособяваме към новия "Onlife-Style". Казват, че лицето е израз на душата, а лицата ни никога не са били по изкуствени и фалшиви.

Новото лице на душите ни са статусите във Facebook. Никога не съм имала толкова много приятели и не съм била толкова like-вана. Това ми харесва, дори понякога води до особена възбуда. След като свърша във Facebook осъзнавам, че не това е моето място и че не това съм аз и моите истински емоции, с който съм израснала.

Според физичните закони, колкото повече приятели имам, толкова по-малко приятели са те. Следва, че приятелството и човешките взаимоотношения са тотално пред разпад.

Страх ме е, че съм доброволно част от това, но в същото време виждам загуби от това да не съм. Докато учих в Лондон си бях изтрила Facebook профила и странно, но оцелях и живях съвсем нормално, колкото и да ми се чудеха моите "приятели".

Е сега пак съм в играта, но докога ли?