Казват – токът щял да поскъпне. О, Боже, какво да мисля за това?

Понякога се подмамвам да мисля така: Абе какъв ток, какви са тия глупости?! Не ни ли е срам да мислим за ток, след като хората са живели и без ток петдесет хиляди години и са създавали катедрали в Кьолн и Сикстински капели, и Мони Лизи и Слънчогледи (Вангогови)!

Толкова зависими, дребни и загледани в пъпа си станахме, че от едни цени на тока сме готови да направим генерални изводи за отчайващото ни положение сега.

Та нима са живеели по-добре хората по време на Юстиниановата чума от 6-ти век? Когато са умрели половината европейци? Или във Варшавското гето по време на Втората световна война, съвсем наскоро – преди един човешки живот? Я да сравним тия повишения на цените на тока с екологичната катастрофа в полупустинята Сахел в Африка, където на прага на гладна смърт са няколко милиона души! Нашите цени – с дечицата с ококорени очи и издути кореми! Ама че безкритични идиоти и мърморковци сме!

Така ми се ще да си мисля от време на време. Но веднага нещо ме възпира. Човешкото страдание. То ме възпира.

Казвам си: Аз съм здрав и сравнително добре материално осигурен човек. А какво да кажат тия, които се чудят: дали да стоят на студено през зимата или да стоят на полутопло, но да ядат през ден?

Замислям се за тях и веднага желанието ми да се отнасям високомерно и презрително към сегашните терзания, свързани с цените на тока, се изпарява. Страданието на хората – то е изпарител за моята надменност.

Видя ли страдащи хора - не негодуващи, не злобно мрънкащи, не смрадливо недоволстващи от живота, а просто страдащи – и всяко мое желание надменно да поучавам  се стопява.

И после пак ми се прищява да поучавам.

Но не като порицавам, а като моля. Като моля ето така: Моля ви, хора, помагайте си един на друг и не унивайте! Било е трудно и много по-трудно от сега! Но хората са надделявали над трудностите! Над чума и глад и над най-страшни войни. А начинът да надделееш (не да оцелееш, а да надделееш, да устоиш! (прочетете си речта на великия Уилям Фокнър при получаване на Нобеловата награда) …а начинът да надделееш, е като не се предаваш на малодушието и на мизерното си слабоволево треперене!

Който мрънка, той губи дух и се удавя. Пазете въздуха си за борба – и то не просто борбата да сме живи, а за борба за по-чист и по-смислен живот. Не губете дъха си за мрънкане и окайване!

Така ми се ще да поучавам – по села и паланки и телевизии и разни други човешки сборища.

И спирам да мисля за тока. Каквото Бог покаже, така ще е.

А аз – да работя, колкото мога и да бъда, колкото мога по-добър. Добротата ще ми дава сила.

О, ако знаехме това със сигурност – силата ни нямаше да има край. Но някои хора – и най-вече гадните мръсници сред нас, обичат да казват: Само глупаците правят добро. Няма ненаказано добро. И така нататък.

А аз казвам така: Няма по-голям двигател за силен и смел живот от доброто. Убеден ли си, че правиш добро, ти можеш да отидеш до Южния полюс през юни, да изпушиш там една цигарка и да се върнеш, без да ти мигне окото! Носейки планина на гръб.

И както си размишлявам, слизам да видя какво прави моят човек Площи. Данчо Площаков, старият моряк, който нямаше дом и аз го прибрах да живее у нас. Щеше да умре на улицата, натам отиваха нещата. Хриптеше от сто метра, чувах го. Дробовете и целият хриптеше, та се наложи и антибиотик да пие – след прибирането. Сега не хрипти.

Сега си седи и си лежи, и си зяпа телевизора. Като някой зороастрийски свещеник, който изповядва култ към вечния огън на Ашура Мазда, но си няма огнище и затова никога не гаси телевизора. Площи е пич.

Сега, освен че вечер пие по малко спирт от бели бутилчици и яде кюфтенца, работи и при брат ми. Брат ми има малък завод за мебели. И Площи с връзки се уреди да работи там. Да мете. Площи е един вид връзкар. Аз и брат ми сме връзката му. Аз, като брат на собственика и брат ми, като собственик, му ходатайствахме да започне работа там. В завода, собственост на брат ми. Хаха. Помните ли връзкарството? Не го забравяйте, че ще ви пребия!

И сега – като го виждам как се е завил до брадичката моят бездомник с нов дом – аз пак се замислям за тока. Как ще плаща ток тоя човек?

Та нали той работи при брат ми и аз знам, че взима съвсем малко пари? Все пак – той живее при нас без пари… А пък и не върши кой знае каква работа. Там, горе, в завода…Той не умее много, много да работи. Брат ми му плаща полу по милост, полу – като на истински работник…А то пък кой ли в България не взима пари така - полу по милост? Но пък…Нали все пак работи? Ама има и куп безработни, много по-работливи и гладни от него. Нали така? И те биха работили дори повече – за същите пари, но в същото време, ако трябва да си плаща сам тока - частта от тока, която е изразходил в нашия дом, в нашия общ дом. Ами той няма да има пари за храна!

Боже!

А в тази къща – моята, нашата, откъде да знам как да я нарека, на първия етаж живее и брат ми. Тоест – над приземния етаж на Площи живее (макар че си има апартамент в София и по-често е там), живее и неговият работодател!

А над тях двамата сме ние с моето любимо Иванче с нашата котка Ангеличка. Тя е бяла и е ангелче. Както и да е. Мисълта ми беше, че работодателят и работникът живеят през една стена. През един под.

И те имат, и ние имаме, всичките заедно - една сметка за ток!

Да. Площи живее без пари у нас. Но ако му поискам пари за тока, (защото ние с Иванчето го плащаме), той няма да има пари за хляб.  

Оф, какво да направим?

И аз си казвам: Ще плащаме естествено! Ние с Иванчето ще плащаме тока и на Площи. Все пак – ние го спасяваме. Не сме го прибрали от улицата, за да го уморим от студ, нали така?

Да, де – казва си обаче свинята, която живее в мен – Ама нали той е работник на брат ми? Как така ще го храним ние? Тоест – как така ще му плащаме даже и тока? Защо той, брат ми, не му дава достатъчно пари, за да си плаща тока?

Защо работодателите в България не дават достатъчно пари на работниците си, та да могат да си плащат тока?

Така се питам, но не защото обичам отвлечени размишления, а защото липсващите пари, недадените от работодателя, от брат ми – сега трябва да ги добавя аз.

И ето – виждате ли – получава се една такава странна главоблъсканица.

Но после аз, тоест, добрият човек, който искам да бъда аз, си казва: Това – работодателят да вижда пред очите си всеки ден резултата от това, че не плаща достатъчно, е много поучително! Нали така?!

И си казвам още: Аз ще плащам тока на Площи. А той – с парите, изкарани при брат ми, ще продължи да си купува хляб. А моят батко пък ще ми помага на мен. Аз ще намеря начин да му изискам. Помощ за това, че аз плащам тока на един от неговите работници, който не може да си го плати сам.

И така, с Божията помощ, нещата ще станат отново справедливи.

Трябва просто да имам чисто сърце.

Така си казвам.

Странен казус, наистина.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.