Доста съм помислил върху тая тема – за благотворенето.

Въобще – мъчителна работа! За човек като мен – лесно отдаващ се на натрапливи морални предъвквания – наистина тежка тема. Благодатна за самоинквизиции.

Дали да се занимавам с благотворителност, как да се занимавам, колко, към кого, защо? Все хубави въпроси. Изтръгващи сърцето ми.

А за какво е едно сърце, ако не за изтръгване? Като казах сърца за изтръгване – вижте, моля бързичко Борис Виан! Аз, освен другото, с тия статии обичам да подвеждам хората и към четене на стари майстори!

Та – за какво ми е сърцето, ако не за изтръгване? За какво, Бога ми, освен за решаване на нерешими и мъчителни морални главоблъсканици? Целият ми живот е това! И аз само Господ питам и му досаждам...

И съм сигурен, че един ден ще се надвеси той, милият, през балкона и ще ми кресне: "Престани да ме занимаваш с твоите тъпи морални колебания, Калинчо! Който е добър, той не се съмнява!"

Хм, всъщност, сигурен съм, че той няма да ми кресне така. Май точно колебаещият се и несигурният в своята правота е по-любим за него...

Не знам, не знам...

Та така де. Цял живот разсъждавам – кога съм прав, кое е право и кое – не! И ако едната ръка дава...

И ако едната ръка дава, примерно – лявата, трябва ли дясната да разбира, че лявата е дала?

Точно така – пак за благотворителността говоря.

Трябва ли, ако благотворя, да направя така, че да се разбере?

И не е ли това най-нахален акт на самохвалство и самодоволство? Да правиш нещо добро, за да получиш похвала и награда – любов от хората и светнали погледи?

Но, дявол да го вземе, казвам си в такива случаи: "А ако не се казва всеки път, ако не се разказва на всеослушание за всяка направена добрина, то няма ли това да е голяма загуба? Голяма липса?"

Защото – не е ли така, ако не се рекламират направените добрини, хората ще заживеят с чувството, че добрини не се правят!

Сега чуйте! Цялата пасмина от журналисти, политици, говорещи мъже и жени, общественици, публицисти и какви ли не – правят огромна реклама на злото, което се случва!

Тоест, правят го наше достояние по най-цветен и пищен начин. Те му правят това, което едно време наричахме интегрирани маркетингови комуникации. Всички говорещи хора в наше време рекламират гадните случващи се днес неща.

Но ако стане въпрос за това: когато направиш нещо добро, дали да кажеш на другите за него – веднага щрак и говорният апарат блокира.

Явяват се едни такива ужасно криворазбрани християнски предразсъдъци и пречки: "О, не не не – никога не се хвали, че си направил добро! Така си казваме едни на други."

И знаете ли – не съм виждал укори, толкова горчиви, колкото към човек, позволил си да се похвали с това, че е направил добро!

По дяволите, какъв безсрамен "пиар" си прави тоя! – така се казва за този, който си е позволил да разкаже за доброто, което е направил.

И знаете ли? Дори и аз мисля понякога така за хората, които хвалят направената от самите тях добрина. А защо? Ами защото и аз съм човек, пълен с предразсъдъци – като всички други.

А да се гордееш с направеното добро и да го съобщаваш на света, струва ми се, не прави нищо друго, освен да прави света по-слънчев. И също - да дава чудесен добър пример, да повишава ентусиазма на всички.

И въобще – добре рекламираното добро е още по-добро.

Или греша, а?

Честно да ви кажа, плюя на всички мнителни, подозрителни, мрачно зли византийци. Каквито сме ние. Еснафо-комунистическо-среднавековно-патриархално-мнително-завистливо-черногледа тълпа от подозиращи се един друг. Сме ние. Понякога. Слава Богу – само понякога. Но колко често?

Понякога. Така ми се струва поне.

И сега пак имам един добър материал за мислене...

Ето го:

Преди година и нещо бях дарил една своя книжка – "Ной дава последни указания на животните" (моята печалба от нея) на едно болно момче. То пътува всеки месец до София, за да му преливат кръв. Има Таласемия майор и без тия кръвопреливания ще умре.

Но сега печалбите от тази книжка се изчерпиха. И аз веднага казах: "Ще издам сега сборник с всичките си разкази на куп нещо като (хаха, обаче той пък социализмът свършил!) събрани съчинения!"

И ще му даря печалбата от него.

Но се оказа, че нямало да е рентабилно и дрън-дрън-дрън – нещо там блокира. Знаете в България как е. Ако искаш да направиш добро – веднага се намират оксан докуз причини да не се направи това. Ама това било, ама онова било. Ние, както един милион пъти съм казвал, сме хора, които си пречат един другиму да живеят! Пречат си дори и в благотворителността.

И сега – чуйте!

Аз написах романа "Любовта на 45-годишния мъж" с помощта на Мира Баджева. Знаете я – много красива жена, а? Нали така? Няма начин да не се сетите! Журналистка, главна редакторка на списание от поне десет години, от де да знам за колко, доста бяха…Но тя е млада, млада, не се замисляйте сега... Та така де. Тя беше и редактор и какво ли не на тая книга. Помагаше ми при раждането, ако мога така да се изразя. И тя си има своите 30% от печалбата от книгата. Така. Чисти сметки - добри приятели. Нали помните това?

Но...

Но Мира не искаше да си ги взима. Имам предвид, че не искаше да си вземе хонорара от книгата. Просто не ѝ се ходеше до издателството! Ха... Ами – може би просто не вярваше, че могат да се изкарват пари по тоя начин...

Никой не вярва, че от писане може да се печели в България. Нищо. Жалко.

Но както и да е - един ден Мирка ми каза: "Абе, Кайо, сега ти гледаш болния баща на жена си, имаш нужда – вземи ги тия пари, ти си написа книгата, ти ги вземи! Искам ти да ги вземеш! Ти имаш нужда!"

- Абе, ти добре ли си? – изсмях се аз. – Ако се окаже, че даже аз имам нужда от пари... при моята свръхупорита работа и чудовищна заетост, пък и успехи (донякъде), та ако се окаже, че даже и аз не се справям и имам нужа от помощ... Хаха – тогава просто ще се застрелям... О, не, не и аз... Тогава просто ще препаша пищовите и ще тръгна към Балкана! Но не – все още не съм закъсал за пари! И слава Богу!

Но след това се замислих. И взех, че ѝ се обадих:

- Ало, Мирке…- казах ѝ колебливо аз – абе, ти така или иначе няма да ги взимаш тия пари... Защо не вземем да ги дадем на момчето, нали се сещаш, на болното момче, с таласемията? Ммм? Добра идея, нали?! И без друго, докато ми издадат събраните разкази, за да му ги даря, ще мине време...

Не ми пука, че няма да съм дал парите аз. Важното е, че доброто ще е сторено, нали така? Сега просто добродетелят ще бъдеш ти.

Аз се опитвам да не придирям и за това – чия ще е честта да направи доброто. Нали важното е да е свършено?

- Абе, защо въобще ме питаш! – каза Мирка. И заговорихме за други неща.

И после аз бързо отидох, взех парите, нейните 30% от издателството. Бог да ги поживи. Оказаха се за тия месеци - хиляда и шестстотин лева.

И те всичките отидоха за момчето. Предадох му ги. И му дадох телефона на Мирка. Да вземе да ѝ се обади. Че със сигурност ще ѝ стане драго, като той ѝ се обади. И така.

Сега, благодарение на Мирка, момчето с таласемията ще пътува година и нещо, без да се притеснява за транспорта. Поне. За транспорта до София. Сещате се – за кръвчицата.

Ами това е.

Аз ще продължа да се терзая за това – дали е добре да се казва, когато е направено добро, или да се отчитаме само пред добрия ни Бог.

Но докато се терзая, вие помнете и се радвайте на тая добрина. И правете и вие така. И разпространявайте.

И да ви напомня това име - Мира Баджева.

Иначе, нищо работа. Но от друга страна - кръв, цяла година.

Нещо такова, нали?

Мира Баджева.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.