От тригодишен рисувам. 

На пет видях Индийски приказки. Бях обсебен от картинките в тях. 

Не казвам илюстрации. Защото “илюстрации“ ми звучи малко омаловажаващо. Те бяха картини. Но защото бяха така любими, бяха именно картинки.

Гледайки ги, аз си създадох най-обща детска представа за рая. Раят е място, където има такива картинки. 

Не нещата, които са нарисувани на картинките! А именно такива картинки! 

Раят е място не на нещата, предусещах аз, а място на изкуствата.

На десет в един детски лексикон, срещу въпроса “Каква е твоята мечта?“, аз написах: “Да има много бои.”

Едно от красивите момиченца, тогава (бях ли влюбен в него – не помня, но пък не бях ли влюбен във всички красиви момиченца?) ме изгледа изпитателно и ме попита: “Ама ти наистина ли искаш да се биеш, това ли ти е мечтата? Да има бой? Престрелки или ръкопашен?”

Тя, миличката, си мислеше, че аз съм като всички момчета: искам да се бия и да избивам зъби и на мен да ми избиват зъби. Да ръмжа и да се налагам. Мъжле-победител.

Цял живот момичетата мислят, че момчетата са просто едни груби побойници, които искат да насилстват и да се налагат над другите. И момчетата май пък наистина започват да вярват на момичетата. И наистина стават такива. Повечето. Нахални, груби побойници. В най-общия смисъл. Вкарване в рамката на пола.

Но някои не. Аз не исках бой, не исках ни ръкопашен, ни престрелки. Дали момиченцата всъщност не искаха, без да осъзнават, някой вечно да се бие и млати заради тях? Да им доказва, че е техен завоевател, покровител и защитник – на яйцеклетките и на пещерите?

Така де – аз срамежливо обясних на красивото момиченце, че искам бои, за да рисувам. Защото раят е място, където може вечно да се рисуват райски картини. Раят не може да е действителен. Само картините са красиви, само те, не действителностите.

Сега ми се обади едно друго красиво момиченце, но вече към четиридесетте, мила моя приятелка, Влади Цолова, председателката на дружеството “Малка стъпка за невидимите деца” (то е дружество на майките на деца с аутизъм (и тя има своя малък голям Марти, умен малчуган, страдащ (защо пък страдащ?) от аутизъм. Та тя ме потърси с молба. Да участвам в един търг. 

Разни популярни личности дават свои вещи. Вещите се продават на търг, а парите – за каузата. 

И това не е вятър работа. Както винаги сме готови да си помислим ние, мнително-подозрителните българчета. С ей такива инициативи Влади успя да викне световни преподаватели и те да обучат първите в България сензорни терапевти. Това е малка стъпка, но не съвсем малка. Така мисля. 

Тая благотворителност, колкото и да си мислим, че е преливане на пусто в празно, понякога върши сериозна работа. Когато с нея се захванат сериозни хора. Със сърце. То всъщност това е да си сериозен. Да влагаш сърце.

Който влага ръце – той прави хляб без вкус. Който влага сърце – той влага вкус в хляба. 

Влади ми предложи да се включа. И аз – да, веднага.

И се сетих за моите боички. От детството, от моето време. Когато живеех с мечтите си. Раят, нарисуван от мен. 

Сетих се за боичките, а се сетих, че сега имам и парички. Възрастен човек съм. Печеля с писане на разни нерайски неща. И мога да си купувам бои.

Боички. Ох, мамо! Как хубаво ми става! 

Но защо ли сега не им се радвам така? 

Пък то сега има и толкова много и разнообразни и прекрасни и качествени и направо величествени бои и боички, и четки, и пастели, и палитри, и акварели, и масла, и чудеса!? 

Защо ли не им се радвам като на тия боички в детството? 

Защото са умрели много от нервните ми клетки и цялата ми детска свръхчувствителност и свръхвълнувателност са отишли на кино? Да гледат "Междузвездни войни"? Хм, сигурно. 

А може би и защото това, което можеш да постигнеш с едно протягане на ръката, вече не е сладко и не е никаква мечта. Има бои Таленс за по десет-двадесет лева – щрак – вадиш кредитната карта, щрак – набираш пин кода – хайде! А къде е райското вълнение?

Но ще ви кажа: Аз пак се вълнувам от пустите боички. И от възможността да стана пак дете-Рембранд. Отново – с тях! И да нарисувам целия рай и покрайнините му – най-прекрасни и златисто-подмамващи! А сега има даже и златна темперна боя по тайните художествени книжарнички. О, Боже! Раят!

Но за да се развълнувам – трябва ми едно красиво момиченце, па ако ще да е четиридесетгодишно и аз да съм четиридесет и пет годишен сухичък чичко – ставам веднага треперещо момченце, чукащо на райски порти с четката си. Троп-троп. 

Трябва ми примерно Влади Цолова – да ме покани на търг за дечицата с аутизъм, които сигурно са нещо като мен в детството – и те са различни от другите; не искат само да се бият – примерно.

И аз отидох, взех боички, захванах се, запретнах ръкави, бради, четки, крачоли – и започнах да рисувам Рая. 

Щях да направя златно-златиста картина, която да дам за търга, с който да се съберат пари за нови благи дела. 

За дечурлигата, различни от другите заради аутизма си. И аз съм аутист, да го вземат дяволите. Така си помислих, рисувайки. Не ме бива в човешките неща. 

Само рай и рисуване и поезия и златисти подмоли на живота ме влекат. Ни аудита, ни беемвета, ни мачове, ни мощни долби сараунд системи за домашна ядрена война, ни парички и власт като пирон в задника ме вълнуват. И аз съм аутист!

Само рай от златисти темперни бои. Изкуството.

И нарисувах картината. И ми стана тъжно. Че не е така красива, както бих искал да е. Е, красива беше. Дева Мария и Спасителят като бебе и тримата влъхви – будист, дервиш и руски поп с червено расо (кой знае защо). 

С толкова ярки и лъчезарни цветове, колкото премръзналата ми, остаряваща душица искаше. Със златен фон. Но не беше вихрена. 

Прекалено много нервни клетки от моята стара главица бяха загинали. В борбата ми с живота. И затова чувствителността ми вече не беше същата. Рай има само за децата. Възрастните хора нямат сетива за рай. Те могат да ходят по молове и санаториуми. Там не е райско, но е комфортно.

Картината ми беше хубава, но не ме караше да пея, треперя и плача. А раят и изкуството това трябва да карат.

Пък и не ми се даваше. Замислих се – колко е хубава! А трябва да я дам. А дали ще я оценят, както аз само мога? Дали в стената на другите няма да се разбие нежната пяна на моята нежна картина? И те да останат бездушни към нея? Това е страшното като правиш рай и изкуство. Че хората може и да повдигнат само пренебрежително устна и да изпуфтят нещо: “Ами не е лоша.“

Страхувах се като дете за моята картинка, не ми се даваше както на дете не му се дава.

Но после изпитах друга една благодат и тя естествено беше по-висшата благодат. Стана ми много, много хубаво - именно от това, че тая картинка ще се откъсне от мене. 

Сладкото идваше именно от това, че ми е станала мила, а ще я дам на хора, които може и да не я харесат. Стана ми хубаво от благородството на това действие. Раздялата с ценност. 

И отидох и занесох платното при тоя брадат ангел-архангел Ники Кънчев в "Дарик радио", където се провеждаше търгът. И той се позасмя на наивната ми картинка. И аз я дядох. И си я гледах. И ми беше дъщеря и кутия с шоколадчета, и райска песничка тя. 

И ми се щеше да си я подържа още малко, но я дадох и ми стана така хубаво, че въздъхнах. 

И ако не бяха умрели прекалено много клетчици в главата ми – щях да пророня сълза. Но животът ме направи сухичък. Само въздъхнах. 

Да даваш най-сладкото си, това е раят – казах си. 

И въздъхнах сладко пак.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.