Много неща са ми минали през главата. Знам, че тепърва има какво да се случи, защото животът върви напред, а ние с всеки изминал ден трупаме опит и ставаме по-други. Ако има радост в живота, то тя се състои именно в това, че заедно с навиците и рутината винаги се случва и нещо ново.

Лято е.  Преди две години помня как градушките като че ли понамаляха, дъждът продължава да го има, сякаш есента от рано се застрахова, че предстои. Доста хора изгубиха дом, някои загубиха близки, а повечето от нас за сетен път се увериха, че няма как да вървим срещу природата. Нейните капризи ни правят зависими и ни напомнят колко илюзорно е чувството за свобода.

За да ценим свободата, трябва да сме живи. Да сме благодарни, че сме част от този живот, който често проклинаме и който изкарваме виновен за всичките си несгоди.

Морето продължава да бъде синьо. Всъщност, морето и небето няма да бъдат по-различни, когато нас вече няма да ни има. Но за нас те са сини тук и сега.

Опитвам се бързо да забравя лошите новини. По тази причина рядко гледам и телевизия. Екранът на телевизора също е син, но добрите вести от него са твърде малко. Обичам да си пускам радио станция с джаз музика, да затварям очи и да се опитвам да мисля позитивно. Без да искаме, политизирахме собствените си животи и се оставихме да бъдем малтретирани с какви ли не изкривени информации за нещата, които се случват около нас.

Лято е.

Заедно с природните явления сами продължаваме да си причиняваме злини един на друг. До такава степен сме се запокитили в собствения си егоцентризъм, сякаш всеки миг отнякъде ще изгрее наше собствено слънце, около което ще започнем да гравитираме. Забравяме, че хората сме взаимно свързани. Ние сме обречени да живеем като скачени съдове, защото по този начин функционира цялата Вселена.

Огледалото отразява лицата ни, но отразява и целия свят, за който оставаме слепи.

Синьото е цветът на лятото.

Сега, докато пиша тези редове, осъзнавам, че тази година за мен наистина е различна. Не че годините преди това са били кой знае колко благосклонни, но чувството за едно насила боядисано в синьо лято ме измъчва и не ми дава покой. Аз, разбира се, нямам основания да се оплаквам. Жива съм, здрава съм, но съм и леко уплашена. Радостта и тъгата вървят ръка за ръка, както омразата е част от любовта, но балансът някъде се губи. Балансът зависи от способността да се владеем и да не бъдем толкова горди.

Независимо от нюанса на синьото, все пак навън е лято. С вечерния летен дъжд си пожелавам да стана по-снизходителна към самата себе си, за да имам очи да погледна други хора в очите. Всички онези хора, които по една или друга причина са на улицата, сами, лишени от обич и разбиране. Чуждата болка не е наша болка, но именно това е едно от нещата, поради които вървим към собственото си погиване.

Оптимист съм и вярвам в доброто. Вярвам в това, че всички ние ще намерим начина да възстановим баланса, който сме изгубили някъде във времето, за да живеем щастливи в нашата обща Вселена. Защото всички сме едно. Защото кривите огледала винаги забавляват с лъжливите си отражения, а често повтаряните лъжи никога не заместват една истина.

Лято е. И нищо не може да ме убеди в обратното.

Личи и по музиката, която слушам. Вие чувате ли я?

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.