Вървя, както обикновено, към центъра на Банкя. По хълмовете. Моята разходка. Есенно време е, огън жълто и оранжево, тук там виолетови гроздове с цвета, постигнат удивително от Мане в един портрет на Берта Моризо.

Какво претенциозно сравнение, а? Ще кажете: "Пфу, какъв превзет интелектуалец, какъв "пръдльо" е тоя, артистичен такъв." Казвайте си каквото щете. Да бъде умишлено простоват човек, умишлено обикновен и умишлено сив и безинтересен, за да изглежда скромен и нормален – това е някак жалко.

А в късна пролет, като сега, тук е небесно, небесата стигат до невъобразима висота, а знае ли някой колко е високо небето? Само не задълбавайте да мислите глупости като височината на атмосферата и на стратосферите разни! Бъдете поети, по дяволите, крайно време е да бъдем поети, за да осмислим, колкото можем, животите си! Животът не е салам и заплата от осемстотин лева, по дяволите, с които да се купи още салам, а е поезия или поне трябва да е поезия...

…за да има някакъв смисъл да се живее. Така знам аз.

И вървя по моите хълмове над Банкя, както всеки ден и сега е зелено и аха да почне вече да прегаря и да посивява, но още не е, още малко не е… и небесата са така високи, че никоя стратосфера и подобни научни тъпотии не могат да стъпят даже на малкия им пръст…

Но навсякъде е разкопано. Навсякъде.

Странно. Навсякъде в България се правят ремонти. На-вся-къ-де! По всички шосета, пътища, главни улици и странични улички. Изкормени булеварди. Окопи в някаква препечена лятна война срещу тишината. Тръби, канализации. Ръмжат багери. Кафяви работници със сгорещени от слънцето обли рамене си подвикват. Оранжеви каски и рев на пневматични чудовища за разбиване на мозъци. Тишината и хармонията на моите хълмове е унищожена. Небесата стоят уплашено отгоре, сини и изпълнени с тревожен звук. Лятото ще започне ей сега, но тишина и хармония няма. Всичко ръмжи и гърми и хем е тихо, хем бучи целият къснопролетен свят.

Дано е за добро, дано е за добро – викам си и си викаме всички така - дано е за добро! Тия страховити ремонти…

И вървя по хълмовете над Банкя и ми е неуютно и заобикалям чудовищните багери и камиони с каросерии като стотонни лешникотрошачки и стъпвам накриво по камънак и буци жълта пръст и се препъвам в дупки дълбоки по метър и прескачам трапове като крепостни ровове срещу печенеги и кумани и псувам тоя колосален летен ремонт… Няма хармония и мир и тишина в това лято…

Кога ли е имало тишина и хармония покрай мен? Животът ми в България винаги е бил в едно вечно заобикаляне на ревящи машини и окопи и багери и разровени улици и стоящи, опряни на лопати, мъже и кал и виещи флексове в неумолими горещи следобеди и един вечен космически, дребен като самата България, нескончаем ремонт…

…на всичко и нищо.

В България, откак се помня, вечно нещо се чопли, поправя, строи, разрушава, копае, разкопава, вие, бръмчи, чука, ремотнира, рендосва, нарязва, пробива и раздробява… Купища асфалт, над които се излива нов асфалт и се закърпва с пелени от пот на нископлатени цигански работници. Каква поезия.

Дано е за добро.

Вървя и си мисля: Да не би пък някой идиот, правейки ремонти и в Банкя и в Бургас и в Плевен и на Цариградско шосе и къде ли не, не си прави някаква гадна и долнопробна сметка? Дали не е вид провокация?

И се плесвам по челото и си казвам: Е, ти стана вече параноик! Просто парaноик! Почнаха и на тебе конспирации да ти се въртят из кратуната! Внимавай с параноята!

Ами какъв да стана тук, на това място, Боже?! – казвам си и се потупвам сам по рамото – спокойно спокойно – викам си. Всичко това е за добро! Нека се трудят хората! Нека ремонтират! После ще дойде и тишината и хармонията!

Но нали аз (и всички като мен) я чакам… Да дойде тишината, да дойде хармонията… цял живот ги чакаме в тая малка и вечно неуредена, бръмчаща, разбита и нахвърляна на купища малка България?!

И се качвам сред купищата по хълмовете над Банкя.

И ми идва една спасителна мисъл.

И тя е следната:

Не търси, Калинка, хармонията в пътищата, и в улиците, и в природните картини, и в хълмовете, и в обкръжаващото! Те – милите, материалните – винаги ще са дисхармонични! Винаги ще има трясък, шум, ремонт и неуредици!

Просто бъди мил с тях – с България, с хората, с пътищата, с гледките, с нещата! Приеми ги каквито са – не очаквай да бъдат други, не очаквай да бъдат готови, ремонтирани, чисти, вечни, хармонични и удобни…

Приеми ги каквито са си! И се успокой. И хармонията ще тръгне от теб. И ще покрие света като една мека и спасителна пелена. Като превръзка – защото той е ранен. От липсата на хармония.

Хармонията – отвътре навън.

Буда е казал: "Приеми света такъв какъвто е, и тогава ще отметнеш глава и смехът ти ще стигне до небесата."

Сините, високи небеса - горе.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.