Днес бях в добро разположение на духа. Всичко като че ли се нареждаше добре.

Вчера на улицата ме спряха двама или трима човека и ме поздравиха за това, което пиша. Значи с работата се справям добре. Писателят, струва ми се, е добре да го спират и да го поздравяват случайни хора – това е белег, че си върши работата добре.

Някой ще каже – или просто тия, които го рекламират, си вършат работата добре. Само че писателите никой не ги рекламира. Tц. Така че – бях си свършил работата добре. Кое ли пък е добре на тоя свят? Както и да е.

Освен това кръстът ме болеше. Но днес – по-малко. Тоест – нещата бяха по-добре от вчера. А ние добре знаем – ако днес положението е дори с микрон по-добре от вчера, ние усещаме това като Подобрение!

Или иначе казано – ние не усещаме самото състояние на нещата; и не наричаме добре или зле състоянието, в което сме (социално, физическо или каквото и да било там), а наричаме така посоката, в която се движим.

Ако отиваме на зле, казваме, че сме зле. Ако нещата отиват към подобрение, ние пък казваме, че сме добре.

Не стационарното състояние, а посоката е важна. И ето ви едно безплатно подсказване: Защо българите се чувстват зле сега?

Ами защото имат чувството, че от по-добре отиват към по-зле. Вероятно.

Но дали е така – това е съвсем друг въпрос.

Всеки човек – раждайки се, започва да старее. Тоест – с всеки ден се приближава към смъртта. Една огромна и затова – напълно незабележима тенденция на човешкото съзнание е да определя като добре само това, което е било в миналото. А това, което е сега – като по-лошо от онова, което е било.

Сещате се, да речем, как е в Библията. Там ясно се говори за това, че отците – Адам, Ной, Авраам са живели стотици години. И с времената хората са започнали да живеят все по-малко. Това вярване е продукт именно на представата, че в някакво си далечно и незапомнено минало хората са били много по-дълголетни, тоест – и по-съвършени. А сега просто за нищо не стават.

По същия начин някои идиоти пък смятат, че по време на социализма е било по-добре. Пак основавайки се на това странно свойство на човешкото съзнание – да приема миналото за време на величие, а настоящето – за време на деградация.

Само за кратко, по време на Просвещението, миналото се е смятало за време на диващина, а настоящето – за време на разцвет. Но както забелязваме – Просвещението и въобще просветените времена свършиха. Хаха. Ето тук и аз се отдадох на песимизъм, основан на представата, че всичко съвременно е по-лошо от старото. Както и да е.

Това беше малко разсъждение за причините да смятаме, че вървим към по-зле. Както казах - това е една дълбока характеристика на човешкото мислене.

А аз пък – напук на нея – днес се чувствах по-добре от вчера, всичко ми беше наред, пеех си.

Почти всичко ми беше наред. Защото - като включих компютъра си и щрак. Нищо. Всъщност – той заработи, но индикаторът на батерията показа, че ще имам ток само за още пет минути. О, небеса!

Не зареждаше.

Казах си: О, небеса! Нали няма да псуваме сега? Нали сме фини хора? По-чисти и елегантни от тия, които бяхме вчера? О, по дяволите! Нямам компютър! Какво ще правя сега?!

О, небеса! Загубен съм!

Така си казах и заритах с копитца, стиснах зъби, ударих се с юмрук в слънчевия сплит и изръмжах.

Та днес, точно днес имах толкова работа на проклетото компютърче!

И започнах да правя една мигновена, дребна, колосална, всеобща сметка на това: Какво правя с компютъра си и доколко завися от него?

Първо се сетих, че няма да имам "Фейсбук". А там ми пишат поне десет човека, с които имам работа. Аз отдавна открих, че освен смешно-тийнейджърско и незнам си какво суетно място за полуголи селфита с нацупени усти тип ”кокошо дупе”, "Фейсбук" си е и много добро поле за работа. Моето "Фейсбук" ягодово поле.

Във "Фейсбук" за секунди намирам този, който ми трябва. Тук публикувам статиите си, особено тия, които не биха публикували другаде, тук ми пишат издатели – дори от чужбина. Пишат ми още редактори, журналисти, писатели и всевъзможни хора, посредством които окопавам моите лехи.

"Фейсбук" е моя леха и лопата за окопаването на лехата едновременно. И сега – нямаше да имам. Като актьор без роля, като куче без кокал. Бях аз-без "Фейсбук".

А трябваше също така да пиша за някакво списание. И имах да отговарям на въпросите на едно интервю. И освен това – бях започнал да редактирам едни есета, които трябваше да дам съвсем скоро за издаване. И още милион неща, за които даже не исках да си помислям.

И всичко това можех да правя единствено с моето малко, подобно на черна табакера компютърче. Моят струг и моето пиано е то!

А сега имаше ток само за пет минути. Затворих го смутен и помислих два мига: Какво да правя, по дяволите!?

И хукнах. Към сервиза, където се надявах да бъде спасено моето сечиво, моето черно приятелче. О, да, то беше моето приятелче.

Сега някой традиционен мърморко, консервативен любител на старото и мразител на всичко ново би казал: Пфу, каква гадост – докъде ни докараха! Да имаме за приятел компютърче! Да се уповаваме на него, да живеем с него, да мислим за него! Зависими от машината! Ах, че гадни времена!

Така би казал този тъпчо. А аз бих му напомнил това, което казах по-горе. За хората е много типично да смятат всичко, идващо с новите времена за пошло, опасно, глупаво и признак за деградация. И да възхваляват старите времена. В които – да речем не сме били зависими от компютърчетата си.

И също ще напомня на този мърморко за древните скити, които са обожествявали своите мечове, наречени акинак. Или за старите българи, които са обожествявали своето рало. Или за Орфей, който е обожествявал своята седемструнна лира. Та така.

Аз се усещах дяволски зависим от моето черно приятелче, от моето пъклено божество, от моето електронно животинче, с което общувах със света, със себе си и с моята майчица литература. И хукнах към сервиза, с трепетната надежда, че ще успеят да го излекуват.

И да ви кажа: Докато пътувах – с малко неудобство – помолих се на Господ: Моля те, Боже, да ми се оправи компютърчето. Много е важно за мен, моля те!

И се почудих – защо ли се моля? Бог отговаря ли за компютрите? А след това се почудих и за друго: Защо ли ме е срам, че се моля на Бог за това? Та нали се молим за това, което е важно за нас? Срам ме е може би, че за мен е важен един неодушевен предмет? Един електронен калкулатор с малко повече памет? Може би.

А знаете ли колко стихотворения на Уолт Уитман имам в тая електронна кутийка? И колко още мога да си изтегля, като вляза в интернет?

Така че веднага се самооправдах. Скитите са се молели на боговете си за своите мечове. Човешко е.

И аз стигнах в сервиза, подадох телцето на моя черен приятел на инженера (наричам го с това величествено име "инженер", за да го омилостивя – като някакъв шаман) и се присвих. Зачаках.

Той включи, изключи, послуша с долепено ухо зарядното – то тихо писукаше и се усмихна.

Аз усетих, че сърцето ми подскача точно така, както когато съм очаквал някой лекар да ми каже дали съм сериозно болен или не съм. И инженерът, пичът от сервиза, млад, хубав, богоподобен, чуден (в този миг!)– ме погледна и каза: Всичко е наред! Ще се оправи. До довечера.

И аз си излязох – олекнал – не носех компютърчето в чантата – то беше останало вътре – и въздъхнах: Ще се оправи.

Така си казах. И се засмях. Беше ми добре. Очакваше се подобрение.

И след това си казах: Има ли смисъл да се опитваме да се отървем от всички тия малки зависимости – от хора, животни и предмети, които изпълват живота ни?

И след минута си отговорих: Май не.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.