Този път реших да оставя тук за вас нещо… различно.

Само заради чувството на споделяне се осмелих да ви разкажа една приказка. Част от нея сънувах, част от нея написах, част от нея ми се случи. Ако искате, можем да си я споделим. 

Забеляза го на гарата. Ненадейно. Очите ѝ мигом се закопчаха за сакото му. Позна го. Това беше Нейният човек. Тъкмо се зарадва и веднага се ядоса. Колко нечестно беше написана историята ѝ. Не е справедливо точно когато си взе куфарите и се качи на първия влак в първата посока и точно тогава… Защо го видя точно тогава?

Погледът ѝ удари спирачки пред него. За малко да го убие. Той даже залитна. Или се наведе? След това се чу изсвирване. Влакът тръгна.

Тя импулсивно стана, отвори прозореца, извика с всички сили ничие име, защото още не знаеше неговото и изпрати душата си във въздушна целувка.

Той се беше навел, за да си вземе куфара, когато въздушната целувка прелетя над главата му и… се разминаха.

Целувката остана сама в пространството. Летеше с такъв бесен любовен заряд, че профуча през тълпата и се стрелна във въздуха без да осъзнава какво се случва с нея. Докато се носеше по инерция, осъзна, че е  пропуснала обекта, към който беше изпратена. Беше отдадена и невзета!

Нечия и ничия! Изпита болка. Стана ѝ тъжно и объркано. И докато все още се чудеше дали несподелено да се пръсне от любов във въздуха, се оказа точно на ъгъла – този, дето винаги се пада по диагонал на сърцето.

Хлъзна се по стълбите и точно когато долу се отвори вратата, Целувката влезе в бара. Завъртя се и видя много хора, чаши, усмивки и устни, устни...

Там имаше толкова много устни! Сториха ѝ се жадни и щастливи. Целувката се зарадва, защото ей сега щеше да открие на кои от тях да кацне. Не искаше да бъде придирчива, защото, както изглежда, не беше родена с късмет. Изпусна влака, така да се каже. Затова без да му мисли се залепи със замах на едни меки, мълчаливи, мъжки устни.

Той се стресна. Беше се замислил. Беше се отнесъл… беше заживял на друго място. Беше сам. Ненадейно и стряскащо почувства страстта. Много странно усещане. Той вдигна чашата си с червено вино и се огледа в нея – огромно чело, огромни очи, огромна самота, огромни устни и… една огромна, непозната целувка върху тях.

А? От къде се взе тази Целувка? Чия е? Защо на мен? А дали е за мен? От някоя жена? Коя е Тя? Къде е? Не съм я забелязал?? Мухльо!!! Защо не съм я забелязал? Красива ли е? Слепец! Целува се толкова страстно! Искам още! Искам? Искам! Искам Нея! Искам Нея и всичките й целувки!

Изгълта си виното. Стана и се огледа. Вдиша дълбоко. Вероятно тази, която е пратила целувката, беше някъде тук. Бавно се насочи се към жената, която седеше най-близо. Вече знаеше как да разбере дали целувката е нейна. Имаше само един начин. Безспорен. Наведе се и бързо долепи Целувката до устните й. Не!

Не само по реакцията ѝ разбра, че не беше нейна. Устните ѝ бяха прекалено свенливи за такава страст. Огледа се. Дамата на бара имаше такава широка и светла усмивка. Веднага отиде и долепи Целувката до усмивката й. Не!

Не беше и нейна, но пък откри, че е хубаво да целуваш усмихнати жени. Продължи да пробва. Целувката се оказваше ту тясна, ту дълга, ту широка, ту плитка, ту дълбока, а той ставаше все по-опитен и все по-нетърпелив.

Когато устните в бара свършиха, реши да излезе на улицата. Устреми се към вратата като хрътка. Точно тогава тя се отвори и той се блъсна в някого.

Усети как Целувката, кацнала на устните му, се слива с нечии. Други устни? Толкова плътно. Толкова хубаво. Дори идеално. Като две парченца пъзел.

Като море и хоризонт. Като чаша и вино. Като Густав и Климт.

Толкова естествено.

Той беше като зашеметен, а Тя бавно пусна куфарите от ръцете си и осъзна, че е направила много добре, дето е слязла в последния миг от влака...

Защото понякога, за да поемеш по нов път, не трябва да тръгнеш, а да останеш.

Пишете на Богдана Трифонова на edna@netinfo.bg.