Наскоро излезе новата ми книга с разкази. Поредната. Може би десетият ми сборник с разкази. Няма да казвам как е името на книгата. Защото в наше време да си правиш сам реклама е грях. Сериозен грях. Какъвто в миналото е бил напразното споменаване на името Господне. Примерно.

Шегувам се, естествено. Много сериозно се шегувам.

Сега всеки, правещ нещо, е дълбоко убеден, че основен негов дълг е да си прави реклама. Сам на себе си.

Това е едно практично убеждение. И то косвено произтича от следната обществена ситуация. Чуйте! (макар че и вие знаете това най-вероятно).

Така се случи, че в наше време чисто и просто няма такава - стегната и добре „акордирана“ - система на обществени връзки и взаимоотношения, няма такава система от отговорни представители на обществото, която да създава преценки за това:

Кой колко струва, кой колко е важен, кой колко прави и кой заслужава хвалба – а кой – порицание.

Обществените Оценители (да ги наречем така) вече не съществуват. Тоест – те съществуват – всеки сега е обществен Оценител. Но не Оценител с голяма буква, а оценител – с малка.

Сега всеки е обществен оЦЕНИТЕЛ.

Но доколко се чуват оценките на всеки един от нас? На малките обществени оценители?

Тъй като няма специално натоварени с авторитет и тежест говорители на обществото – то няма и оценки, които да са общовалидни.

Някой казва за някого: Той е добър писател.

И всички останали се смеят. Е, това си е твоето мнение! – казват му те. – А за нас той е чисто и просто миша работа!

Авторитетите изчезнаха в миналото.

И аз казвам: "Слава Богу". Защото при хората ( Homo sapiens) авторитетите (и вие сте забелязали това!) се налагат не с друго, а със сила и жестокост. Или поне с наглост. Мисля, че Хемингуей беше казал (много мъдро и самоиронично), че американските писатели са така прочути в света, защото зад тях стоят един милион американски щика. Нещо подобно беше казал милият.

Тъжно е да осъзнаеш една несправедливост, от която ти си толкова облагодетелстван!

А сега – тъй като времената не допускат чак толкова много кръвожадност, няма диктатори и свирепи монарси – няма и авторитети. Авторитетите са силно оспорими, колебливи, крайно относителни. Всеки може да каже всичко (естествено – имам предвид Западния демократичен свят – не Иран или Саудитска Арабия). Дори грамадните компании не могат да създадат – с милиардите, които харчат за реклама – авторитет на своите продукти. Пиарите на "големите" обществени фигури също печелят стотици хиляди, впрягат цели екипи от психолози и имиджмейкъри в работата си – и пак не успяват да създадат истински авторитет на своите клиенти.

Докато един най-простичък и обикновен стар монарх… от добрите стари, човешки, кръвожадни и чудовищни времена… е можел да стане толкова голям авторитет, че заради него да са готови да се хвърлят в безсмислени битки и да умрат милион от поданиците му.

Да се жертват с хиляди само при един негов благ и повелителен жест!

За да постигне такъв огромен авторитет (и всенародна любов, и почит), господарят просто е трябвало да избие предварително известен брой от своите поданици.

А сега няма авторитети. Разбирате сега ли защо казвам "Слава Богу"?

Да. Няма авторитети. И затова всеки се хвали сам. Смята се за длъжен да го прави.

Всеки се опитва да хвали сам себе си. Ето – и аз сега – опитвам да похваля новата си книга. Но похвалих ли я? Не. Забърборих за това – колко ни е едновременно срамно, но и някак – потребно – да се похвалим сами.

Знаем – в сегашното, лишено от авторитети време – няма да има кой друг да го стори. Защото никой никого не хвали. Особено пък – безплатно. И още повече – никой не вярва на хвалби. Всеки скептично и презрително се усмихва: Я стига сте ме баламосвали! Айде! Баста – не струва.

Но клетият съвременен човек си казва: "Все пак – без тях не може! Как така ще се продам, как така ще се пласирам в тоя сложен и сбъркан съвременен живот, ако не се рекламирам? Колкото и неприлично да е…Ама – майната му на приличието! Нали трябва да се живее?!"

Та така. Имам нова книжка. Няма да казвам името ѝ. Тя е пълна с абсурдни смешки. Възможно е това да навреди на имиджа ми на сериозен писател. Сериозният писател трябва да носи известно количество надуто достолепие - наследство от соца. Да прилича донякъде на реновирана (ха-ха, каква жалка дума) статуя на лидер, направена в някое ателие на соцреализма. А аз – на пук на всичко – издавам крайно несериозни разкази и притчи. Лудост и хаос има в тях. И именно затова – истина и прозрения.

Страх ме е, че ще бъдат лоша реклама за мен. И в същото време – това, че ще бъдат лоша реклама за мен – ме радва особено много.

Защото все пак рекламата е фалш. Добрият имидж е част от робуването на пазара.

Този, който се подстригва (метафорично казано), често-често и приглажда косата си по най-мазния и приличен начин – той не е свободен.

Тоя, който прави всичко, за да се хареса на другите – той е роб. 

Имам нова книжка. Тя е моят малък бунт срещу нуждата да се рекламираме – ден след ден – упорито, измъчени от угризения, че това е срамно. Това е и моят бунт срещу липсата на авторитети. Обаче – като се замисля  - и моята радост, че вече няма авторитети. Защото – както се разбрахме – авторитетите са продукт на насилие. Аз не съм Хемингуей и зад моята книжка не стои авторитетът на един милион морски пехотинци. Затова и тя никога няма да бъде преведена на чужд език. И няма да накара никой да припада от раболепно възхищение.

Но може да намери някой честен, мъдър, смел и сърдечен човек. С голямо чувство за хумор и голямо чувство за свобода. И да накара сърцето му да засвири в хармония с моето. На това се надявам аз. Това се надявам да постигне моята книга. На която няма да казвам името.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.