А аз не пиша ли малко по…

Така се запитах днес сутринта. Малко по…

Чак не се сетих веднага каква дума да използвам.

Смело?

Дали не пиша малко по-смело, отколкото трябва?

Така се запитах. След това, естествено, се изсмях на себе си. Въобще не пиша смело, казах си. Даже по-скоро – плахо и умерено.

И то даже май, който пише наистина смело, не се замисля това “прекалено смело ли е?“.

Почнеш ли да мислиш – това вече е плахост. Както първото невинно червеникаво петно на бузата е зловещ и ранен симптом на проказа, така и моето питане е зловещ и ранен симптом на плахост. Плахостта на писача, наречена: Дали не прекалявам със смелостта?

Бях писал някакви неща за исляма, за пророка Мохамед, за убиването на хора с камъни в Иран, но пък бях сравнявал убийците и с нашия Левски – защото и той е убил едно дете. Та затова си задавах такива нелепи въпроси днес сутринта.

И си ги задавах и лицето ми посърваше и сърцето ми помръкваше и ставах грозен и болезнено сиво-зеленикав от страх човек. Много са такива – виждал съм.

И тъй като страхът е проказа, той обича да се разпространява, да генерализира, да обхваща всички органи и системи, всички кътчета на душата и всички области на битието – аз започнах да си мисля: Дали не е редно да започна да се страхувам и от други неща?

Примерно…

Аз съм известен писател и срам не срам, (а в нашата страна е признак на добро възпитание не да се гордееш, а да изпитваш неудобство от успехите си и винаги смутено и по детински да се изчервяваш, когато се говори за теб), та - срам не срам, ще кажа, че има много хора, които ме харесват. И ето сега - хоп!

Нещо опасничко и нередничко и неприемливичко такова – веднага се появява: Мен ме харесват много жени.

И при това – много от тях са женени или си имат приятели. Много от тях ми пишат писма или си пишат с мен във "Фейсбук"; много сладки и нежни изречения получавам от тях. О, да.

И нека ви кажа: Аз изпитвам нежно, добро и мило чувство към всички тия жени. Знам, че освен радост и вълнение от изкуството, в тия сладки писма има и сексуална нишка.

Но аз добре знам, че секс има винаги и във всичко.

И мисля, че само това, че ние отричаме този факт и се срамуваме от него; това, че той ражда гняв и злоба у нас, само това е грозно и ужасно.

Самият факт, че във всички човешки отношения има и нишка секс – мисля, е чудесен. Та така. Знам си аз, че много от тия млади, зрели и по-възрастни жени, които ми се радват така сърдечно, изпитват и нещо повече от възторг от изкуството.

И както казах – аз също им се радвам. Защото смятам тия вълнения за нещо чисто и важно за човешкия живот.

И защото имам добро сърце (или поне така ми се струва) – аз отговарям на писмата на всички тия безбройни дами, които ми пишат мили думи. И аз им пиша също мили и любезни, ласкави думи. Някой би си казал – ха, това са любовни писма!

И аз ще му кажа веднага – любовни са, точно така! Аз съм хипи от едно отдавна отминало време, в което мирът и любовта бяха Господ и Бог. И аз искам да обичам всички.

Това е невъзможно! – крясва цялата тълпа от мразещи на живота.

Но аз им се усмихвам и казвам: Нищо, че е невъзможно – нали аз мога поне да се старая в тая посока?!

И така. Пиша мили писма. Отговарям. И сега, днес, (след като се бях страхувал, че пиша срещу насилието), си казах: А няма ли някой да се обиди от тия писма? От нишката любов в тях?

Няма ли някой да изпита ревност, злоба, гняв? Някой ревнив приятел на моя почитателка, някой изнервен съпруг, на когото му е писнало неговата иначе скучничка жена (в неговите очи) да се лигави с някакви лигльовци-писатели?

Не е ли редно да ме обхване ей сега страх? Та не правя ли аз всичко възможно по тоя начин – пишейки срещу злобните и кръвожадни религии, срещу институционализираното и узаконеното насилие, срещу верското насилие, срещу всяко насилие и злоба; и в същото време, пишейки с любов на жени… и проповядвайки любов наляво и надясно; и предизвиквайки любов, и отговаряйки на любов…

Няма ли аз да предизвикам много гняв, злоба и желание за мъст?

И не трябва ли ей сега да ме обхване страх от това?

И не трябва ли да се свия и да се откажа?

Както си мислех, влязох в едно кафене. Поръчах си капучино. Ако беше преди и аз бях все още бохем (какъвто бях), щях да си поръчам двойно уиски. Или бутилка бяло вино със сода. Както и да е. Поръчах си капучино.

И отидох до тоалетната. На ръба на моето Аз стоеше страхът – като татаро-монголска конница от зли и уродливи диваци.

И се огледах в огледалото. Бях симпатичен, по мил начин грозничък чичко на 44. С малко дяволско лице. Ангелските ми намерения не си личаха много в чертите на лицето. Но имаше и друго – то беше започнало да посивява и позеленява от настъпващата плахост. От настъпващата жалка страхливост.

И аз наплисках лицето си с вода.

И си казах: А сега какво ще направя?

Ще загрозя това лице, тоя живот, тоя ден и тоя свят – с моя страх?

И отметнах назад глава.

Ахахахаа.

Смехът ми беше наум. И беше гръмотевичен. Стените прокънтяха от него. Въпреки че беше наум.

Хахахаха. Майната му на страха! – извиках сам, в главата си.

За какво ще са ми и светът, и животът, ако ги загрозя с тоя страх!?

Така се запитах и стиснах юмруци, челюсти, мускули, душа, сърце и ум!

И друго. Моето изкуство, моят език, моите думи – те ще погрознеят. Ако позволя на сиво-зеленикавата плесен на страха и плахостта да ги зарази.

Така си казах.

Затова просто продължавам напред. Имам дълг към красотата и затова нямам право на страх и други плесени.

Ура!

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.