Dandy
С бутилка купажно вино се настанявам в киносалон, за да гледам "Великата красота", обезпокоително красив и проницателен филм, по-опиянителен и от рафиниран купаж. Въодушевлението ми няма край, ала не и толкова, та да не дочуя как някой отсъжда, че филмът не бил нищо особено. Извръщам се и виждам средностатистически посредственик, който не е съзрял и частица от красотата на този филм. Какво повече да му се даде?
Обличам костюм Наполи Сумизура и отивам да видя ескизи на Микеланджело Буонароти, собственост на Каза Буонароти, в Червения салон на Царския дворец и чувам нечие роптание, че това било нищо и никаква изложба, за която се вдигнало много шум. Пък и дали 6 лева… Какво високомерие! Дори само анотации към ескизи са брилянтно изкуствознание, да не говорим за трепета от прикосновение с оригинали… Какво повече да им се даде?
Българска студентка в Лондон, пиейки ирландска бира, изразява възмущението си, че шотландците не се отцепили от Обединеното кралство с референдум, защото били бъзливци… Отишла е да следва в Лондон, в една вечна монархия, а не в Татарстан и ще революционизира и ребелира шотландците! Каква наглост… Това, което ѝ се е дало, го е взела, но иска и още, и още… И не ще ѝ се даде…
Многотиражен писател се хвали, че спрял пиенето… Чудесно, но от това е станал писмовно скучен и назидателен, а ценителят се интересува от писанието, а не от състояние на черен дроб. Казвам си, даде му се, но и му се взе… Та не каза ли Жид навремето, че от добрички мисли не става добра литература…
Навлек в нощен бар ме засипва с жалките си наблюдения и най-подир и за десерт с новината, че съм бил нещастен. Понеже той пред мен се явява като гений на чистата ощастливеност! Така се досещам, собствено, колко съм щастлив, ала това е проблясък в сумрак, скрито сияние. Предпочитам да го опазя в тайна. Бодряшки изражения и разговори с глупци нам навяват скука в общество, състояващо се обезпокоително и вседневно като раздрънкана машинария за злепоставяне и ропот и лествица на недостоверност.
Нищо не е за верване и бива отдадено на недостоверното – филм, ескиз, вековна традиция, страданието на творчеството, тайната на щастието… Не само, че фарисейски не верват, но и съдят и отлагат настоящността в полза на мнимата вечност на своите предразсъдъци и морални скрупули, тъй да се каже, един ковчег, ала не Ноев… Загадъчното, което потайно се изобразява, бива счетено от тях за недостоверно и така се отнема живецът на нещата и се превръща в живовляка на предъвкванието на банални положения. А би следвало очистително да се усъвършенстват редки форми на култивирана забрава, артистично изличаване, амнезичност на живеенето и безпаметство на продължението. Но нали ползването на нещата в насипно състояние е и неутешителна съвременна българска ситуация! Резултатът – ненужност на лица, постижения, минало и какво ли още не…
Тогава аз се питам в безпокойството си: Когато всичко може да мине отлично и без мен, и без други неща, тогава какво, за бога, да правя със себе си? Да се самоубия? Да пребъда? Съдбата си да подновя?
Да антикизирам съдбата си? Да се обърна с гняв назад с класическата реплика – не го живей тоя живот, умри го! Да се изкористя? Да се оневиня? Да се самопрелъстя и самоизнасиля? Да се себенамразя?
Да омаловажа въпроса? Да го разголемя?
Не, не ми остава нищо друго, освен ужасът на превърналите се в действия измислици. Ужасът на благоустояването в най-чиста измислица. Херувимската песен. Изкуството. Небезопасното за благотворителните добротворци и политиканстващи лицемери. Ако някой ще ми внушава чувсто за вина, то нека бъде поне Бог. Но нему приляга да се занимава с невинността. Колкото до онези вероотстъпници и обречени на вечна младост чудовища, те нямат място в моето поклонение пред олтара.
Много неща не са се променили! Някога университетските ми професори се държаха като метр д’отели на хотелиерска сциенца, а аз исках да бъда консиерж на декаданса, колекционер на лумпени, архангели и дребни породи кученца. Невъзможно! Светският живот се бе свел до разпознаваемо клише, дирижирано от нелеп клоун, задоволяващ сбърканата представа на лумпените за лорд.
Артистичният живот обикновено бива белязан от снобистична или държавно щеппелована официозност, както и псевдоартистическа, либертинна разюзданост. Литературни премиери със слова на трима критици, дошли да удостоверят авторитетно значимостта на събитието, или вернисажи, на които на зрителя се внушава, че е игнорант, по милост допуснат в "храма на изкуството", с позволение най-малкото на културен аташе. Не може да се ипотекира нищо друго, освен едното реноме, ала и то бива подвъпросно. Самотата е станала бизнес, а не предусловие за творчество. Разни сборища и разни стъгди и най-подир човешко еднообразие. Завеса пред селебрити се спуска и на нея е избродирана цената. Вип ложа! Разбира се, нека не забравяме, че човешкият живот винаги гравитира около някоя втрещяваща изначална глупост, която впоследствие се обогатява с разни умни съдържания. Но ако се остане при глупостта?
И ето ни, разединени в самомнителността, обединени в разединението, скупчени около празноти и бездни, вкопчени в клишета, защото клишето е светая светих на обществено споразумение, докато се изхаби. Дори не изхаби, а похаби, защото винаги е половинчато.
И тогава си спомням казаното от Исус на апостолите: "Но ако отида, ще ви проводя Утешителя. И той кога дойде, ще изобличи света за грях, и за правда, и за съдба. За грях, защото не вероват мене, а за правда, защото отхождам при отца си и няма вече да мя виждате, а за съдба, защото князът на тойзи свят е осъден.
Истина, истина ви казвам, че вий ще възплачете и ще възридаете, а светът ще ся възрадува.
Наистина человеческата ярост ще стане за хвала тебе. Ще възбраним остатъка от яростта."
