Страх ме е. Дали ме е страх?

Мисля за атентатите и такава мисъл прелита през главата ми: Дали ме е страх?

Май не ме е страх. Аз съм европеец. При нас такива неща не стават. Но…

Но нали в самия Париж, в сърцето, при манетата и монетата и д`орсетата и ке дез`есарите хвърчаха гилзи и се пръскаха пръски мозък, розово сиви и кървави?! Значи – трябва да ме е страх.

Но аз не съм и толкова европеец, Бога ми! – успокоявам се аз.

Ние тук сме и така и така. Полу-полу.

Ония там са много богати. Хората на запад. Много богати и много самодоволни. Та те са колониалисти. Цял свят са завладели. Откъдето са минали – строили пътища, градове. Ние кога сме правили такива работи? Никога! Те са някак нагло богати. Животът им е някак дразнещо хубав. Някак прекалено подреден. Прекалено много работят, прекалено много хубави неща правят, прекалено много култура има там, прекалено много разум и ред. Хм, има за какво да ги мрази човек, нали така?!

А ние… Нали и ние страшно се оплакваме, подобно на тия от третия свят, така че – нас ще ни отмине. Ние винаги сме от жертвите. А жертвите не ги нападат. Никой не закача окайващата се мърша.

Ние сме от преклонените главици, ние сме от мизерниците и от бедняците, от третия свят, от четвъртия свят, от бившите комунистически сателити на Марс и на Съветския съюз, ние сме пропаднала държавица – никой няма да ни закача.

Така че – няма защо да ме е страх от атентати.

Пък и тук такава дръзка сатира няма. Ние си траем, при нас има и цензура и автоцензура и парацензура и метацензура. Ето защо главиците ни сабя не ги сече.

Наплашиха ни собствените ни мутри и изроди, слава Богу, и сега ние не сме така дръзки и предизвикателни и ето – няма разни груби изхвърляния и затова и никого при нас не застрелват. Няма покушения срещу свободомислещи.

Ха-ха. Може да се каже, че и свободомислещи няма, слава Богу, и затова…

…ах, не не, има си свободомислещи, но те си имат едно наум. Станали са плахи, станали са разумни. Мислят тайно, мислят полека, готвят се да израснат с няколко века – някой друг път и - наум.

Така си е – тук никого не застрелват, защото е свободен и свободомислещ и свободолюбив. Случва се да застрелят някого, защото е мошеник и е измамил куп хора с пари за строителство или някакви такива дреболии. Но - пу-пу-пу, за дързости и свобода на словото, слава Богу, никого не застрелват.

Преди, преди позастрелваха. И ето, именно затова ние сме така спокойни. И уверени, че тук за дръзки и свободни думи никого няма да застрелят. Защото още навремето си взехме урок!

И да де, няма и да застрелят. Ние вече си имаме около три килограма обеци по ушите – от наши си, вътрешни атентати срещу свободата на словото. Първо, дето разправям, бяха по-кървавички. А сега вече са такива едни атентатите – тихички и безкръвни.

Така че, няма да ме е страх. Не ме е страх. При нас никой няма да отиде да стреля. Че то е забранено! Как така ще стреля?! Стрелят при нас само определени хора! Има си хора да стрелят при нас! Не сме ги забравили. Те още си се возят с черни беемвета и ни държат под око. Момчетата.

Викам си – там, където върлуват диви говеда, вълци не се въдят. Където има мутри, терористите плахо пристъпят от крак на крак и заобикалят. Все пак си има приоритети. Не може всеки, който си поиска, да затваря устите на журналистите. Ето – във Франция си нямат политици-мутри-олигарси-ченгета. И се налага чужди, външни хора, да ходят да затварят устите на тамошните журналисти.

А ние нямаме такъв проблем. Голяма част от журналистите при нас са плахи и възпитани. А и ние сме пък и бедни и скапани – така че – няма страшно. Да му мислят богатите, смелите, дръзките, свободолюбивите…пфу, нещастници, така им се пада.

Няма от какво да ме е страх.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.