Чета страницата Ви с интерес и чисто по женски разсъждавам заедно с вас за това какво не ни достига, за да сме щастливи и обичани, какви са рецептите за това или онова в живота и тези дни си спомних, че аз всъщност знам рецептата, разбрах я много отдавна на една почти юношеска възраст - 18 години, когато бях студентка в Русия, тогава СССР.
Беше 1988 г. Бях втори курс студентка и живеехме в общежитие за чужденци в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Живеехме си весело и безгрижно, в супер интернационална компания (бяхме поне от 20 държави) и никой от нас не се замисляше особено по сериозни теми и разбира се, не знаехме какво предстои.
Един ден при нас в стаята пристигна едно чернооко симпатично момче (студент от бесарабските българи) и без да се познаваме, ни покани настойчиво да дойдем на войнишкото му изпращане. Понеже беше зима и доста студено, а общежитието му бе доста далеч, ние се опитахме любезно да му откажем, но той настоя и просто каза - ще дойде семейството ми и лелите ми, те са чули, че има българки тук.
Нашият род живее в Украйна повече от 100 години и не сме ходили в България и не сме виждали съвременни българи. България е в сърцата ни, тя е всичко за нас, елате, кани ви баща ми, при нас на такава покана не се отказва. И ние приехме.
Бяхме две българки, млади, вятърничави, постоянно смеещи се момичета. Пристигнахме на адреса. Беше сибирски студ, всичко живо притичваше на прибежки, а пред общежитието на Кольо (така се казваше момчето) чакаха групичка жени - отрудени, с кожухчета, а върху тях, тъкани престилки, шарени от нашите. Ние не схванахме веднага кои са, но те ни познаха, първи и ни запрегръщаха плачейки...
"Нали сте вие булгарките, ма моме, нали??? Кръвта вода не става чедо, веднага разбрахме, че сте от нашите...".
Аз бях изумена, защото имам абсолютно славянски вид, бяхме облечени и гримирани по последна мода, а и не говорехме помежду си, понеже беше студено, но явно кръвта във вените е проговорила, та те ни познаха веднага...
Закичиха ни с китки и се качихме горе.... Зяпнах от учудване.... На кенарени покривки с наши шевици имаше огромни тави, отрупани с националните ни ястия, включително бобена салата, шарени чинийки с чубрица и туршия от чесън. В стъклени кани проблясваше тежко, рубинено вино и ракия с цвят на старо злато....
Мислех, че съм във филм, защото помня като на лента изключително интересен обичай... Не помня всичко, но дошлите дариха момчето с плетени чорапи, пешкири и най-необходими неща, включително манерка от дядо му - герой, който е воювал. После по ред казахме тостове и пожелания. Последна бях аз и пожелах нещо от рода да бъдеш жив и здрав и достоен защитник на отечеството...
Мислех, че това са стандартни пожелания, но тогава стана баща му и с някаква особена тежест каза: Слушай, сине, сестричката си булгарка и да не ни посрамиш, ти си немаш сестри, тия са ти двенките, сега са ти дошли, те са ти по кръв най-близки, да знаеш дека и към тех дълг имаш и към земята, сине, и към рода си. Да служиш, сине, честно и дано някога унуките ми да служат под знамената болгарски...
После, към края баща му каза с някаква особена тъга в гласа, че майка му ще му заръча нещо. И майката запя, запя с плътен глас, силен и любящ, народна песен, от която помня половин куплет, но толкова силен, че и сега косата ми настръхва:
"Сине, бели гълъбе, я съм те, сине, повой повивала, на ръце съм те, сине, носила и сега, сине, ти думам и клетва, сине, заклевам - да спиеш, сине, со пушка, со пушка, сине, со сабля и жив да ми се повърнеш... да можеш гнездо да свиеш, дома да те чека бела гургулица, да видя твоите дребни дечица"
После настъпи тежко мълчание.... Плакаха всички, баща му избърса сълзата си и му пожела да служи достойно и да не позори рода... Имаше и много веселие, празненството завърши с хора и песни, но всичко беше с тежест и мярка - нямаше нищо излишно, нямаше никой дори подпийнал, всичко беше правилно, тържествено, много истинско и по стар български обичай, както те казваха...
Минаха много години и присъствах на много събития, но най-мило ми е това... Там, където ме посрещнаха не по одеждите, а по кръвта, там, където ме обичаха, без да ме познават и ми показаха какво значи род, обичаи, почит към всеки сънародник и обич към отечеството и земята и там, откъдето си тръгнах повече българка и с широко отворени очи, разбрала простите истини, че човекът - това е отечеството, рода, обичаите, семейството и родната земя, и че, ако имаш нерешими въпроси, просто трябва да се обърнеш към традициите и историята си, за да намериш най-верните отговори.
И сега в глобалния свят младите хора най-често си задават същите въпроси - кой съм аз и с какво се различавам от другите? А ние сме длъжни да им покажем вярната посока - тя е вътре в нас, в хилядолетната ни история, в българските обичаи и традиции и разбира се, в източноправославната ни религия - това е, което ни е съхранило през вековете и което сме длъжни да запазим и за следващите поколения.
Пожелавам на всички хубави празници - отпразнувайте ги традиционно, прочетете и направете по стар обичай всичко от храната до дрехите, песните и разговорите, обединете се със семейство и близки на трапезата и ще се почувствате наистина щастливи и много по-близки!
Автор: Ярослава
Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg.
