Отново е пролет.

Всяка година светът и природата се прераждат, разбудени от животворните лъчи на слънцето, което става все по-ярко, горещо и обгрижващо. Как да не му се радваме? От него зависи настроението ни, храната ни, почивката ни, животът ни...

Затова не е учудващо, че в големи периоди от древността именно слънцето е било главното божество, почитано както в стария, така и в новия свят. Наричали го с различни имена: Озирис, Адонис, Хелиос, Бакхус, Митра, Аполон, Кришна, Херкулес...

Любопитното е, че историята на всеки един от тези забележителни богове следвала един и същ житейски сюжет – раждане, смърт и прераждане – също като слънцето, което така силно вълнувало сърцата и умовете на древните хора.

Всички слънчеви богове били родени от девици на или около 25 декември. Имали по 12 последователи или по някакъв друг начин се свързали с числото 12 – като 12-те подвига на Херкулес, например. Вършели чудеса, били преследвани, застигнала ги смърт и възкръснали. Това да ви напомня за една добре позната история? Тази на Исус, нали? Той също е персонификация на слънцето.

Митовете за слънчевите богове по цялата земя си приличат, защото са символна интерпретация на движението на дневното ни светило през знаците на Зодиака. За древния свят небесните тела, странстващи по небето, били богове, а най-могъщият сред тях – Слънцето.

Ето какъв е астрологическият "алгоритъм”, наблюдаван от нашите предци и скрит както зад коледния, така и зад великденския мит:

На 22 декември, най-късият ден в годината, слънцето "умира”, защото, след като се е придвижвало бавно на юг, в продължение на три дни остава в най-ниската си точка на хоризонта, съвсем близо до съзвездието Южен кръст. Три дни и Исус проповядва в ада, преди да възкръсне. На 25 декември слънцето започва постепенно да се изкачва нагоре, на север. Тоест на третия ден, 25 декември, то "възкръсва”, а светлината навлиза в света. От този момент нататък денят нараства малко по малко.

На 25 декември вечерта на хоризонта изгрява знакът Дева, чествайки непорочното зачатие от Божията майка, Дева Мария. Знакът Дева е бил наричан "дом на хляба” и се изобразява като девойка с житен клас в ръка. Интересно, че етимологията на думата Витлеем също е "дом на хляба”.

Победата на светлината над мрака, обаче, се празнувала от древните чак в дните около пролетното равноденствие, когато слънцето окончателно и официално вече е успяло да стъпче злото и тъмата – оттогава насетне денят със сигурност става по-дълъг от нощта.

В дните около пролетното равноденствие всяка година празнуваме възкресението на християнския слънчев бог – Великден. В петък християнският бог бива разпнат на кръста, който се образува между небесния екватор и полярната ос, а в неделя, на третия ден той възкръсва.

Също като слънцето, той е Спасител на човечеството и носи корона от тръни или... лъчи. Също като слънцето, което прави слънчеви пътеки, и той ходи по водната повърхност, а в обкръжението му не липсват дванайсет зодиакални знаци, а именно – апостоли. В 12 часа на обяд слънцето е в зенита си, и на 12-годишна възраст Исус започва да проявява мисията си на духовен учител. На всеки 30 градуса слънцето сменя знак от зодиака, на 30 години Исус започва да храни душите на търсещите.

По време на Великден слънцето навлиза в знака Овен, а Исус е Божият агнец, жертвеният агнец.
Християнският празник, оказва се, е универсален празник от зората на човечеството до ден днешен на възраждащия се живот, на обновяващия се бог, на връзката ни с природата, на синхрона ни с нейните цикли, на изумлението ни пред величието на небесата.

Честит Великден!